”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

събота, август 15, 2009

Under the rain

Така... поредното нещо с което ще ви затормозя.
Историята на разказчето е следната: Онзи ден пътувах с любимият ми градски транспорт докато валеше и в себе си имах използвани билетчета, понеже вече от месец горе долу съм без карта и не знам защо не си изваждам... Както и да е.
Капките се стичаха по запотените стъкла на автобус 72. Нямаше много хора, обичайно за часа всъщност, а и на всички им се убива желанието да ходят където и да е било на дъжд. Е на всички освен на мен, рабира се. Чудех се какво да правя с нахлулите мисли в ума си, когато видях натрупаната купчинка с билетчета които вече бях перфорирала в портмонето си. А дори не знам защо ги пазех!
По някаква случайност се оказа че имам в себе си и химикалка и така се роди това:

Under the rain

Дъждът се сипеше като из ведро над сивия град.
Беше оставил чадъра си вкъщи и сега щеше да се намокри. Но това не му пречеше.Обичаше дъжда. Обичаше да чувства как малките хладни капчици се стичат по лицето му, по топлата му кожа, как се давят в дрехите и мокрите му коси. Така обичаше всичко това...
И не разбираше как хората се криеха при първа възможност под чадъри, най-често тъмни чадъри, и не можеха да разберат тази така проста красота, тази оригиналност на всяка една небесна сълза. И то не само в един отделен момент, а през целият си житейски път.Толкова години живееха, а толкова малко истини осъзнаваха. Простички истини, които биха направили деня им с една идея по-весел и светъл. Толкова се стремяха към богатство, че забравяха чест и почит, така се стремяха към омразата че забравяха как да обичат.
Често момчето се чудеше какво им струва да се усмихнат. С усмивка се отваряха врати, с усмивка се ощастлияваше един иначе тъжен ден. Или една благодарност. Простичка благодарност към човек отстъпил място...
Колко ли щеше да им струва да видят красотата и щастието в света около тях. Тези неща те можеха да имат ако само се притегнат, ако се откъснат дори за секундичка от скучното сиво ежедневие на което бяха подвластни, просто да протегнат ръка и да грабтат и да притиснат в обятията си тази красота и това щастие. Да видят светлината в малките неща като дъждовните капки които събуждаха и пречистваха света за нов живот. Да видят това, което той виждаше...
Но хората не го разбираха. Те предпочитаха да тънат в "блаженно" неведение за това което той смяташе за значимо и да го гледат странно ако се усмихнеше по улицата на някоя мисъл или на нещо видяно. Или просто да върви без чадър в пороя, точно както сега.Капките се давеха в косите му, квасеха дрехите му, стичаха се като сълзи по лицето му, в същото време толкова различни от сълзите.
Но той беше доволен, доволен че отново е видял красотата на света. Беше щастлив че е дарил усмивка на непознат, че е благодарил на човек направил му път и поне малко светлинка се е появила над сивият и мрачен град.
А хората продължаваха да го гледат странно, с учудване, слисани и мрачни в сивите си дрехи под тъмните си чадъри.
Дали си мислеха че е луд?
Не.
Просто не можеха да го разберат. Мръщеха се един на друг, на момчето, на света, без да се пресягат за шастието както винаги досега.
А той продължаваше пътя и опитите си да ги накара да видят това което той виждаше и да им показва малките неща които правят света хубав.

3 коментара:

  1. Няма как да не се изфукам, че съм чела разказчето в оригинала му - а именно на гореспоменатите перфорирани билетчета, което имаше своя неподправен чар :) Колкото до самото разказче - много е хубаво и много вярно - именно малките неща са тези, които ни помагат да избутаме поредния сив ден и да се обърнем назад с усмивка, дори и да е предизвикана от топлия летен дъжд. Браво, Васи :*

    ОтговорИзтриване
  2. Мерси :* Ти беше първият и единствен човек които прочете ръкописа :) Радвам се много че ти хареса :) (hug)

    ОтговорИзтриване
  3. Аз малко бавна... Просто с това отрязване на нета последно време, много трудно смогвам на всичко.

    Адски ми хареса това произведение по простата причина, че веднага почувствах този тип близък. Сигурно защото никога не нося чадър със себе си, или се усмихвам на някоя песен в плейъра си или птица, или цвете. Адски е красиво и много ми хареса!

    ОтговорИзтриване