”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

сряда, ноември 11, 2009

Цикъл разкази за Съдбата (разказ 3)

Съдбата влеве с сумрачната зала.
Веднага разбра че не е сама. Силуетът на Любовта се открояваше ясно над кладенеца на съдбите.
-Какво правиш, Любов? – попита строго посивялата жена.
Русокоската се обърна и промълви тъжно:
-Наблюдавам хората. Забравили са как да обичат. Толкова омраза има между тях...
-Това е тяхната природа – отбеляза сухо Съдбата.
-Но това може да се промени – възрази Любовта – вземи тези две човешки същества...
-И как? – повдигна вежди сивокосата – Не можеш да промениш природата им, те ще се мразят.
-Гледай...
Любовта махна с ръка над съда и промълви нещо.


Когато тя го срещна, той и каза:
-Недей да си падаш по мен, ще ти разбия сърцето.
И тя каза:
-Няма, не се безпокой.

Но времето минаваше. И те станаха приятели. Но за нея той се превърна в нещо повече.

Когато се целунаха за пръв път на онова училищно тържество той и каза:
-Не трябваше... сега ще ти разбия сърцето.
Тя се усмихна мило и щастливо му отговори:
-Ще си е струвало.
Той замълча.
-Нима нямаш нищо против сърцето ти да бъде разбито?! – недоумяваше той.
-Поне ще знам че няма да съм го лъгала – усмихна се тя топло и си тръгна.
Момчето дълго гледаше след нея, как тя се отдалечаваше облечена в хубавата бледо розова рокля, раменете голи изложени на хладната лунна светлина, тялото и хубаво и идеално в очите му. Искаше му се да хукне след нея, да я спре, искаше да бъде негова. Но не отиде, не и предложи якето си, прегръдката си, топлината си. Защото го беше страх да не и разбие сърцето.

Времето минаваше. Малко по малко той започна да вижда малките неща в поведението и, да следи думите и с повишено внимание, да се увлича по нея.

Когато я изпрати до тях вечерта след училище, той искаше да я целуне, да и каже колко много значи тя за него, че вече не само тя чувства това. Тя беше весела и усмихната. Бъбреше и се смееше и опиянен от това той не казваше нищо за това
Но пред тях я чакаше някой.
Момчето помръкна. Познаваше тази фигура.
-Благодаря ти че изпрати момичето ми – с усмивка му каза чакащият.
Момчето погледна недоумяващо към момичето, което стоеше в прегръдките на чакащото пред къщата и момче. Очите и му казаха всичко.
-Разбирам – промълви той с горчива усмивка и си тръгна.
Заваля.
Дъждът валеше с тежки капки които се стичаха по него, по косите му, по лицето му, пламнало като от треска, по дрехите му, прогизнали за нула време.
-Защо? – питаше той.
А едно малко гласче му шепнеше:
-Защото те беше страх да не ти разбият сърцето.
-Не – негодуваше момчето – Беше ме страх да не разбия нейното.
А гласчето пак напяваше:
-Страх те беше единствено за теб... нараняваше и те беше страх да не бъдеш наранен...


А времето минаваше.
Завършваха училище.
Всеки ден през това време момчето я гледаше в прегръдките на другия. И не казваше нищо защото мислеше че е щастлива. Не виждаше болката в думите и и съжалението в очите и.
Той самият ходеше с други. Но никоя не беше като нея.

На бала тя беше сама. Не се забавляваше. Не ставаше да танцува. Не докосваше шампанското във високата си чаша забравена до нея.
Момчето влезе в залата попадайки сред танцуващи двойки, снимащи хора, опитващи се да запомнят завършването си. Самият той беше сам, скъсал с поредната.
По навик потърси момичето и я намери.
Стоеше в бледата красива рокля която подчертаваше кожата и по уникален начин унила и отегчена. Колието на врата и беше семпло, косите и бяха прибрани в семпла прическа.
Обзе го яд към другият. Защо не я забавляваше.
-Защо си сама – попита я той.
Тя се усмихна горчиво без да отговаря.
-Къде е той? – насили се да попита пак момчето.
-Няма го – повдигна рамене тя – Заряза ме.
Момчето замълча. В гърдите му се беше надигнало едно змииче което ликуваше. Но не се радваше за нея.
Започна романтична песен.
-А ти защо си без дама? – попита тя оглеждайки се наоколо – Разбрах че е ревнива.
-Беше – усмихна и се той а после и предложи ръката си – Може ли един танц?
Тя го погледна стреснато, но кимна.

Тази вечер те се забавляваха заедно.
Когато я изпрати до тях, тя се обърна и му каза с усмивка:
-Благодаря ти, прекарах чудесно с теб.
-И аз – отвърна той и я хвана бързо за ръката защото тя искаше да си тръгне – Почакай, моля те, не си тръгвай...

Съдбата наблюдаваше мълчаливо последвалата сцена в кладенеца на съдбите. Не можеше да чуе думите на младежа, но можеше да гадае, за нея всички признания бяха еднакви. Тя видя щастието в очите на момичето, видя как се прегърнаха щастливи, видя как той я завъртя под лунната светлина както беше танцувал на дансинга малко по рано с нея.
-Видя ли – промълви тих глас зад нея.
Съдбата размъти повърхността на огледалният кладенец.
-Видях. Печелиш сестрице – каза с леко неудобрение тя – И този път печелиш, Любов.