”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

вторник, август 24, 2010

Разказ номер 4...

... от цикъла за разкази за неизвестното.

Всъщност този разказ съм го писала доста отдавна. Просто не съм го пускала, даже не знам дали някои изобщо го е чел. Е, сега го пускам тук :) Enjoy.

***

Прекарах живота си в търсене на съкровища. Ценности, антики, преследвах легенди, митове, чудовища, търсех пътя към двореца на Фата Моргана. Присмивал съм се милион пъти на Смъртта.

И сега пак стоя пред нея. Гледам я в очите този път.

Странно е как човешкият живот може да свърши за секунди, нали така? И дори и да не му се е живеело до сега, точно в тази частичка от секундата, започва да му се живее. Започва да съжалява за свои решения, за това, че не е казвал на близките си колко ги е обичал, колко е държал на тях. В такива моменти поговорката „Казвай на хората, на които дръжиш колко ги обичаш, защото може утре да е късно!” важи с пълна сила. Съжаленията са безсмислени предполагам. Не мога да върна времето. А и да успея… не знам дали бих могъл да кажа на всичко които го заслужават колко съм им задължен и какво мисля.

Въпреки че не съм съгласен с едно от другите основни твърдения. Живота ми изобщо не минава на лента, което всъщност ме разочарова малко. Просто стоя в просторна каменна зала, осветена слабо от огромни свещници и факли поставени тук там по стените и... чакам.

Какво чакам?

Не знам.

Как се чувствам?

Не знам.

Но факта че никога преди не съм бил тук е показателен. Наистина този път не съм избягал от Смъртта. Паднал съм право в костеливите и ръце.

- Мен ли чакаш? – прозвучава глас наблизо зад мен. Обръщам се светкавично.

Мисълта, че действа по човешки е успокоителна. Поне не е нещо, с което да не съм свикнал. Различното е външният вид.

Разбирате ли, свикнали сме с визията на Смъртта като скелет с коса и черно наметало. Така е била представяна винаги. Е, наметалото все пак си го има, но пред мен стои със свалена качулка жена на около 35, максимум 40 години с едва заформили се бръчици около очите и устните и. Косата обаче не отиваше на възрастта и, беше прошарена с русо и кестеняво, изглеждаше изтощена. Гледаше ме със строг и някак си отегчен поглед, така както гледат хората, които претендират, че са видяли всичко на този свят и вече нищо не може да ги изненада.

Тя махна с ръка и светлината в залата се приглуши още повече. Откъм сумрачните стени от всички страни заизлизаха фигури. Някои бяха на слаби, други на по-пълни хора. Или поне имаха човешки фигури. Съмнявах се, че са хора. Просто усещането не беше същото, като от човешко присъствие. Атмосферата беше по-скоро като в някоя от античните гробници, които съм посещавал.

Последва нещо като заседание. Говореха много. Говора им беше като шепот, като вятър – понякога бурен като ураган, понякога тих като морски бриз. Разлащаше пламъците на свещите в кръглата каменна зала.

Всичко свърши изведнъж. Присъдата ми беше произнесена и всичко пропадна… това беше, нямаше връщане назад…

- Постъпихме ли редно? – за пръв път от векове попита Смъртта с шепот напомнящ за вятър от гробища под пълна луна. Не искаше да го признае, но мразеше това звучее. Струваше и се някак си... клиширано?!

- Разбира се! – изфуча мъжка фигура наблизо – Този човек, този… това същество, не беше заслужило и половината от нещата, които му се случиха… Но беше алчен, много алчен. Не осъзнаваше грешките и не можеше да обуздае ламтежа си за съкровища и злато, плучи си заслуженото.

Никой не добави нищо повече. Дори Съдбата в сивата си роба замълча. Един по един силуетите изчезнаха безшумно от залата. Разпаднаха се като песъчинки и излетяха отново да бродят по широкият свят, да наблюдават и съдят спрямо собствените си убеждения.

Някои от тях носеха дорби новини, добри чувства в умовете на хората и откъдето минеха всичко беше по-добро. Други обаче, като изказалият се мъж, който беше виновен за престъпленията, заради които съдеше обаче, носеше дух от кутията на Пандора…

- Понякога дори съдниците не съдят правилно… - каза смирено последната жена, русокосо младо момиче с меко изражение, от залата миг преди да се разпадне и да изчезне…

Смъртта остана смълчана до кладенеца на съдбите. Задълженията я зовяха, но тя стоеше замислена над думите на Алчността и Опрощението…

четвъртък, август 19, 2010

Чиракът на магьосника

"Чиракът на магьосника" наглед е поредната клиширана фентъзи. Е да, ама не ^^. Този филм е всичко друго, но не и клиширан. Никалъс Кейдж влиза в кожата на Балтазар Блейк - един от тримата чираци на великия Мерлин, живеещ в наши дни. Последните два века Балтазар е прекарал в търсене на нещо, или по-точно на някого - момче, което да победи една от най-могъщите магьосници в историята на света, смъртен враг и убиец на самия Мерлин - Моргана ла Фей. Когато най-после открива момчето обаче, на Балтазар му се налага да изчака още 10 години заворен в битка с Максим Хорват - вторият чирак на Мерлин заел тъмна страна на магията. Десет години по-късно Балтазар и Максим се впускат в луда надпревара както за откриване на момчето така и съответно за неговото обучение или унищожение...
Кой ще стигне пръв до наглед обикновенното момче на име Дейв Стътлър и дали то ще има силите и куража да навлезе във фантастичният свят на магията, да убие Моргана, както е писано, или ще остави тя да погуби света такъв какъвто го познаваме? Това трябва да видите сами :)
Изпъстрен с много добри специални ефекти, изключително оригинален замисъл включващ реални исторически фигури от английската история, този филм има всичко, което човек би могъл да иска: екшън, драма, комедийни моменти, романтика. Самото име на продуцента Джери Брукхаймер говори за качеството и високата класа на тази многобюджетна холивудска продукция.

събота, август 07, 2010

Вечерните новини

Това е първата книга на този автор, която чета и съм убедена че ще си намеря и други (всъщност следващата седи на около метър от мен и само чака да я подхвана). Артър Хейли наистина ме покори със стила си на писане! Трябва по-често да слушам хората като ми казват, че книги са хубави :D
"Вечерните новини" описва начина на живот и работа на няколко журналисти от висока класа работещи в американската телевизия CBA (Си Би Ей). Хейли ни показва ясно как в света на телевизията пък дори и от онова далечно (от моя гледна точка) време всичко е въпрос понякога на секунди и динамиката е част от живота на всички захванали се с това.
Крофърд Слоун е един от водещите новинари и журналисти в CBA и автор на няколко книги. Той е твърдо убеден, че ако някога стане въпрос за отвличане на някого, то ще е за неговото. Дори за секунда не се замисля, че семейството му - съпругата му Джесика и сина му Ники са заплашени дори повече от него в това отношение. Затова и когато една сутрин те отиват заедно с възрастният баща на Крофърд - Ангъс - на пазар и ги отвличат, това е като гръм от ясно небе за професионалния журналист. Когато се разбира, че няма кой знае какви следи и ФБР не би могло да помогне кой знае колко, се сформира специален екип предназначен да намери семейството на Слоун. Привикани са Хари Патридж - стар познат, приятел и едновременно с това конкурент, на Слоун, Рита Ейбрамс, Мин Ван Кан, Кен О'Хара и още няколко човека, които драстично допринасят за развоя на събитията. Започва издирване на всякаква информация, наемат се хора за по-малките неща, задействат се връзки, а на разтърсеното от дръзкото отвличане общество не се дава да забрави за случката...
Преди да прочета книгата ми казаха, че Артър Хейли пише книгите си по начин, по който човек може да реши, че той се занимава с конкретното нещо, отразено в книгата, в случая например с журналистика. Е, след прочита на "Вечерните новини" съм напълно съгласна с това. Изключително интересно четиво, много динамично и завладяващо :)

петък, август 06, 2010

Всичко ни е наред

От режисьорът Кърк Джоунс, "Всичко ни е наред" е драма за едно пръснато семейство.
Малко преди една Коледа след смъртта на обичната си съпруга, Франк (Робърт Де Ниро) кани четирите си деца на гости за празника. Всеки от тях обаче си намира оправдание почти в последният момент и възрастният болен мъж тръгва на пътешествие с крайна цел събиране на семейството около трапезата обратно вкъщи на светлият празник.
Оказва се обаче че нещата с Дейвид, Роуз, Ейми и Робърт стоят по много по-различен начин отколкото баща им си е представял. Обикаляйки Ню Йорк, Денвър, Лас Вегас и Чикаго, той се сблъсква с много хора и трудности докато се опитва да разбере вече порастналите деца и проблемите им.
Една история за семейството и ценностите в него, за подкрепата, която трябва да си оказваме с близките независимо какво се случва. Филма също показва как прикривайки истината ние не правим нищо повече освен да вредим на себе си и хората около нас. Оригинално разказана история, която би могла да бъде живот на всеки от нас.

сряда, август 04, 2010

Airplanes

Не може да се мине без да пусна и тук тази пообработена моя, подчертавам моя снимка :)

Фотограф: Me
Обработка: Gimp
Заснето с: Sony w310
Inspiration:

"Can we pretend that airplanes
In the night sky
Are like shooting stars
I could really use a wish right now
Wish right now, wish right now
Can we pretend that airplanes
In the night sky
Are like shooting stars
I could really use a wish right now
Wish right now, Wish right now"

Quotes



По-голямата част от живота ни е серия от образи. Те минават както градовете когато си на магистралата. Но понякога някой момент се застоява за секунда повече и ние знаем, че това е повече отобикновен образ. Знаем, че този момент, всяка част от него... ще живее завинаги.


One Tree Hill




Когато се опитваме да уловим нещата за които мечтаем, нещата които мислим, че ще направят животите ни по добри пари, известност, слава, ние избягваме това, което наистина има значение, простите неща като: приятелство, семейство, любов. Нещата които най-вероятно вече имаме…


Живота ни не се измерва с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Когато често се срещаме с хора, те стават част от живота ни. И когато това се случи, те започват да се опитват да ни променят. И се сърдят, когато не правим това, което искат от нас, понеже всеки си мисли, че знае как другия трябва да живее живота си. А истината е, че никой не знае как да живее дори собственият си живот...

I want to believe in it all again.Music and art.Fate and love,and I want to believe that I've made the right choices,and I'm still on the right path,and there's still time to fix some mistakes I've made.I guess I want hope.




Светлината от уличнатa лампа се прокрадваше през прозореца.

- Какво стана по пътя? - попита Сянката
- Срещнах различни хора... помогнах на много от тях... болеше ме с тях... обичах с тях... изгубих много от тях.
- С теб какво се случи? - попита Съдбата. Силуетът и потъна в най-тъмния ъгъл на стаята.
- Вървях... губих се... намирах... срещнах НЕГО - отвърна момичето гледайки към прозореца - Той искаше да вървим заедно по пътя... да сме заедно.
Тишина...
Само шумът от стенния часовник и напомняше, че не е сама...
- ОБИЧАМ ГО - гласът и сякаш разцепи тишината - Боря се със себе си... с природата си... помагам на хората... те вярват в мен, но самата аз имам нужда от помощ... обичам... нещо умира в мен всеки път когато го нараня... а той ми вярва... на инат ми вярва... и ме обича...



Искам го....








„В този момент има 6 милиарда 470 милиона,818 хиляди и 671 души по света.Някои бягат уплашени .Някои си идват вкъщи.Някои лъжат за да мине деня. Други просто не се изправят пред истината .Някои са зли мъже, във война с доброто.А някои са добри, измъчвайки ги зло.Шест милиарда души на света Шест милиарда души.И понякога всичко, от което се нуждаеш е една.”(Пейтън)





It's like in the great stories, Mr. Frodo. The ones that really mattered. Full of darkness and danger they were. And sometimes you didn't want to know the end. Because how could the end be happy? How could the world go back to the way it was when so much bad had happened? But in the end, it's only a passing thing, this shadow. Even darkness must pass. A new day will come. And when the sun shines, it will shine out the clearer. Those were the stories that stayed with you. That meant something, even if you were too small to understand why. But I think, Mr. Frodo, I do understand. I know now. Folk in those stories had lots of chances of turning back, only they didn't. Because they were holding on to something... There's some good in this world, Mr. Frodo. And it's worth fighting for.

Sam, Lord of the Rings




(to be continu
ed...)




вторник, август 03, 2010

Последната песен

Първо да си изкажа впечатленията от филма: беше невероятен! При първа възможност си купувам книгата, въпреки риска от разочарование. Скоро не бях гледала нещо подобно и някак си ми влезе под кожата. Разбира се, ефекта беше подсилен от това, че го гледах с човек, на когото много държа и много обичам.
Вярно е, че се смяхме доста пъти по време на филма, но и двамата не бяхме в настроение за драма и сълзи. Хареса ми как беше направен филма и мисля че Майли Сайръс, колкото и да не е харесвана и окачествявана като лигла благодарение на сериала с нейно участие, е идеална за ролята на бунтарката тийнейджърка Вероника, която заедно с брат си Джона е изпратена да прекара лятото на брега на океана при баща си. Рони е ядосана и недоволна защото обвинява баща си за разпада на семейството, докато малкият Джона се радва да види родителя си и да прекара време с него. Както и в Ню Йорк обаче, и тук неприятностите не се държат настрана от героинята на Майли, или тя не се държи настрана от тях. Катастрофалното, както тя си мисли, лято обаче се преобръща, когато Рони започва да се сближава с Уил, момче, което е срещнала още първата си вечер при баща си...
"Последната песен" е разказ за сближаването, за промените в човек или по-скоро преоткриването на личността, за взаимоотношенията и значението на това, което човек оставя след себе си. Една красива, романтична и драматична история типично в стила на Никалъс Спаркс по чиято едноименна книга е направен филма.

И накрая на този пост, специален поздрав =) :

video

понеделник, август 02, 2010

"Лъжите на Локи Ламора"

От доста време насам не бях чела фентъзита, но мога да кажа, че тази книга много ме заинтригува, дори и да не съм от най-запаленият фен на този жанр творения. Написана страшно интересно и без почти никаква цензура, тази първа книга от цикъла за "Джентълмените копелета" ме накара да се смея, да се вълнувам и да се ядосвам на и заедно с героите и.
Когато Локи нарушава крехкото тайно примирие между жълтодрешковците и обществото на крадците в Камор още през първата си нощ като собственост на Създателя на крадци, последният изобщо не знае какво си е натресъл с осем-годишният безплатно поднесен му хлапак. С течение на времето на малкият Ламора му се налага да научи, и то по не-особено нежен начин, че в речника на повечето хора съществува думата "благоразумие" и че ако не я научи, доста ще си изпати. Въпреки това обаче след поредният, и този път наистина доста грандиозен, гаф на поиздигналото се в йерархията момче, Създателя няма друг избор освен да предприеме нещо. И тъй като управлява най-вече със страх многобройната си банда, първото, което му хрумва, е да убие момчето заради провиненията му. Едва купил обаче специалното оръжие за убийството, той се досеща за начин по който хем да се отърве от момчето, хем да постигне поне минимални облаги от това, а именно, да го продаде на жреца на Палеандро - Окови. Странният сляп (или може би не чак толкова) окован (или може би не чак толкова) старец приема младият Ламора при себе си и започва да го обучава заедно с останалите двама послушници, братята близнаци Кало и Галдо Санца. В дъното на новото му обучение, което като концепция засяга старото, са кражбите - изкусни, големи, хитри и изпипани до последната подробност кражби. За целта Локи и братята се превръщат в перфектни актьори и фалшификатори способни да изиграят всеки богаташ. Така обаче нарушават Трайния мир и те го знаят, както знаят, и че това няма да остане безнаказано, когато ги разкрият...
"Люжите на Локи Ламора" е книга изненадваща с много неща, най-вече със свободния си език и изобретателността, която влагат героите и начинанията си. Нещо което много ми хареса, беше начина, по който беше описан света създаден в книгата. Нямаше километрични обяснения, но въпреки това, нищо не липсваше в описанията. Препоръчвам я на любителите на фентъзи, както и на останалите почитатели на четенето, тъй като е доста развлекателна и в никакъв случаи не е тежка за четене.
А сега и специални благодарности на Георги, който ми я даде и ме нави да я прочета (и изрично си изиска благодарностите, нищо че и без да ги иска щях да ги напиша :D )и ме въведе по един своеобразен начин в света на Локи Ламора и бандата му от Джентълмени копелета. =)