”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

вторник, август 24, 2010

Разказ номер 4...

... от цикъла за разкази за неизвестното.

Всъщност този разказ съм го писала доста отдавна. Просто не съм го пускала, даже не знам дали някои изобщо го е чел. Е, сега го пускам тук :) Enjoy.

***

Прекарах живота си в търсене на съкровища. Ценности, антики, преследвах легенди, митове, чудовища, търсех пътя към двореца на Фата Моргана. Присмивал съм се милион пъти на Смъртта.

И сега пак стоя пред нея. Гледам я в очите този път.

Странно е как човешкият живот може да свърши за секунди, нали така? И дори и да не му се е живеело до сега, точно в тази частичка от секундата, започва да му се живее. Започва да съжалява за свои решения, за това, че не е казвал на близките си колко ги е обичал, колко е държал на тях. В такива моменти поговорката „Казвай на хората, на които дръжиш колко ги обичаш, защото може утре да е късно!” важи с пълна сила. Съжаленията са безсмислени предполагам. Не мога да върна времето. А и да успея… не знам дали бих могъл да кажа на всичко които го заслужават колко съм им задължен и какво мисля.

Въпреки че не съм съгласен с едно от другите основни твърдения. Живота ми изобщо не минава на лента, което всъщност ме разочарова малко. Просто стоя в просторна каменна зала, осветена слабо от огромни свещници и факли поставени тук там по стените и... чакам.

Какво чакам?

Не знам.

Как се чувствам?

Не знам.

Но факта че никога преди не съм бил тук е показателен. Наистина този път не съм избягал от Смъртта. Паднал съм право в костеливите и ръце.

- Мен ли чакаш? – прозвучава глас наблизо зад мен. Обръщам се светкавично.

Мисълта, че действа по човешки е успокоителна. Поне не е нещо, с което да не съм свикнал. Различното е външният вид.

Разбирате ли, свикнали сме с визията на Смъртта като скелет с коса и черно наметало. Така е била представяна винаги. Е, наметалото все пак си го има, но пред мен стои със свалена качулка жена на около 35, максимум 40 години с едва заформили се бръчици около очите и устните и. Косата обаче не отиваше на възрастта и, беше прошарена с русо и кестеняво, изглеждаше изтощена. Гледаше ме със строг и някак си отегчен поглед, така както гледат хората, които претендират, че са видяли всичко на този свят и вече нищо не може да ги изненада.

Тя махна с ръка и светлината в залата се приглуши още повече. Откъм сумрачните стени от всички страни заизлизаха фигури. Някои бяха на слаби, други на по-пълни хора. Или поне имаха човешки фигури. Съмнявах се, че са хора. Просто усещането не беше същото, като от човешко присъствие. Атмосферата беше по-скоро като в някоя от античните гробници, които съм посещавал.

Последва нещо като заседание. Говореха много. Говора им беше като шепот, като вятър – понякога бурен като ураган, понякога тих като морски бриз. Разлащаше пламъците на свещите в кръглата каменна зала.

Всичко свърши изведнъж. Присъдата ми беше произнесена и всичко пропадна… това беше, нямаше връщане назад…

- Постъпихме ли редно? – за пръв път от векове попита Смъртта с шепот напомнящ за вятър от гробища под пълна луна. Не искаше да го признае, но мразеше това звучее. Струваше и се някак си... клиширано?!

- Разбира се! – изфуча мъжка фигура наблизо – Този човек, този… това същество, не беше заслужило и половината от нещата, които му се случиха… Но беше алчен, много алчен. Не осъзнаваше грешките и не можеше да обуздае ламтежа си за съкровища и злато, плучи си заслуженото.

Никой не добави нищо повече. Дори Съдбата в сивата си роба замълча. Един по един силуетите изчезнаха безшумно от залата. Разпаднаха се като песъчинки и излетяха отново да бродят по широкият свят, да наблюдават и съдят спрямо собствените си убеждения.

Някои от тях носеха дорби новини, добри чувства в умовете на хората и откъдето минеха всичко беше по-добро. Други обаче, като изказалият се мъж, който беше виновен за престъпленията, заради които съдеше обаче, носеше дух от кутията на Пандора…

- Понякога дори съдниците не съдят правилно… - каза смирено последната жена, русокосо младо момиче с меко изражение, от залата миг преди да се разпадне и да изчезне…

Смъртта остана смълчана до кладенеца на съдбите. Задълженията я зовяха, но тя стоеше замислена над думите на Алчността и Опрощението…

Няма коментари:

Публикуване на коментар