”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

сряда, септември 22, 2010

It's not so easy lovin' me...

Всъщност заглавието няма нищо общо със самият пост. Както и картинката няма. Просто имам ново разказче от цикъла за неизвестното и искам да го пусна някак.  Заглавието е от една песен на Кристина Агилера, Save me from myself. Много хубава песен. Разказа не е от най-добрите ми, можех да го напиша и по-добре в интерес на истината, някой ден ще го редактирам и може и да стане по-добре, но за момента е това, което е :) Enjoy...


Разказ номер 5

Конци... чувствах се като проклета кукла на конци.
- Какво се случи с теб? - чух глас наблизо. Нямах желание да поглеждам. Не ме интересуваше. Болката и огорчението буквално ме задушаваха.
Мълчах упорито чувствайки ръцете и краката си в странни позиции. И чувствах и конците. Или може би си въобразявах че ги чувствам. Глупости. Всичко това са такива глупости. Какво изобщо мислех...
- Хайде, кажи ми, мога да ти помогна - настоя гласа - Скоро Те ще дойдат и тогава няма да мога да ти помогна, кажи ми сега -  Беше мек, осъзнах въпреки упоритостта си. Въпреки това продължих да мълча. Кой щеше да дойде? Къде бях? Защо? И за какво можеше да ми помогне собственичката на гласа? Никой за нищо не можеше да ми помогне. Не исках да ми бъде помогнато, за нищо не съжалявах. Или пък съжалявах?
Глупаво наивно момиче...
Тогава и заговорих, защото може би, само може би имах какво да губя:
- Вървях. Пътувах много. Срещах всякакви хора - тъжни, щастливи, нещастни заради себе си, нещастни заради другите, пренебрегнати, вглъбени в себе си, егоисти и раздаващи се за другите... Всички имаха проблеми. И се опитвах да помагам на всички...
Настъпи мълчание докато преглътнах. Защо ми беше трудно да разкажа това? Аз си бях избрала Пътя, аз се радвах на това - Помагах - едвам прошепнах - давах всичко за да помагам и да бъда харесана и обичана... и страдах, защото не го получавах.
Гласа ми отново замря в тишината. Нямаше сълзи. Отдавна бяха свършили. Много отдавна.
Собственикът на другият глас ме докосна леко по косите. Така и не погледнах кой е. Може би беше дете, ръката беше малка, а може и да беше момиче, млада жена, или изобщо жена. Беше мека и нежна ръка.
- А никой не разбра какво желая. До самият край никой не го разбра.
Жената мълчеше.
- Какво се случи? - повтори тя. Гласа и ме накара да продължа. Пода беше гладък, може би от камък. Дочувах слабо пеене, някъде далеч, сякаш през дебели стени. До невиждащите ми очи достигаха отблясъци от нещо, което излъчваше светлина. Лампа? Свещ? Факел?
- Срещнах Него. Той искаше да вървим заедно по пътя, който бях избрала... мисля, че той единствен разбра от какво имах нужда и какво съм търсила сред хилядите хора - замълчах отново. Трябваше ми време за това, не помнех всичко ясно. Всичко беше като в мъгла - Аз... аз мисля, че го нараних - обля ме осъзнаването - Избягах от него - прозвучах така, сякаш констатирах факт. А всъщност беше много повече от просто факт. Защо бях избягала от единственият човек, който се беше интересувал. Исках да се върна при него - Искам да се върна и да поправя всичко - осъзнах и го казах на глас като през мъгла. Обърнах се решително към ръката и видях младата тъмнокоса жена.
Въздуха се затопли от усмивката, разцъфнала като роза на устните и, а в очите и имаше влага. Не знаех защо, но следващото, което усетих беше топлината на дланта и върху челото ми. Инстинктивно затворих очи и се оставих... усетих как конците се разпадат...

Няма коментари:

Публикуване на коментар