”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

четвъртък, декември 29, 2011

И тази година отмина...

...Както трябва, завършва със зима,
Много бързо навън побеля
Заваля, заваля, заваля

Може вън да е много студено,
Може вятър да свири в комина,
Щом сме двама със тебе сами
Да вали, да вали, да вали

Ако трябва да бъда пак сам
Ще ми бъде студено и тъжно
Но от блясъка в твоите очи
Всичко в мене гори... <3

Сладка песничка, нали <3 Направо великолепна! Може да е с известната мелодия на Let it snow, но финалистите от Music Idol 3 (което, честно казано, не съм гледала xD ) се справят доста добре с интерпретацията. Както и да е, не ми беше за това думата, просто исках да ви докарам хубаво празнично настроение. Коледа мина, но това не пречи изобщо да продължа да си слушам коледните песни, преди да мина на Abba и тяхното Happy new year. И тогава край на празниците отново... Цяла година ги чакаме, и те минават като един миг, къде е справедливостта, кажете ми?!
Но и за това не ми беше думата. Радвам да ви честитя с малко закъснение Коледата и да ви пожелая прекрасно посрещане на новата (няма да е последна пък) 2012 година. Нека бъде много по-хубава и ползотворна от 2011, да е изпълнена с повече здраве, щастие, усмивки и  хубави моменти за всички! 
Весели празници!

сряда, декември 28, 2011

It's kind of a funny story

Всъщност реших да гледам този филм след като засякох картинка в една група в световната клюкарка Facebook с главните герои с надписче: "-Do you like music?" "-Do you like breathing?". Естествено, за музикален маниак като мен, това беше напълно достатъчно, дори да ми беше пределно ясно, че във филма става дума за всичко друго, но не и музика.
Освен това се оказа, че в тази комедия/драма играе една страшно симпатична актриса, която аз много харесвам, но чието име никога не мога да запомня *гуугълвам го* Ема Робъртс. От там нататък... сюжета е малко странен, определено, но филма си заслужава. Не е от типа прожекции, които човек може да гледа, за да загуби времето, но не е и от най-екзистенциалните продукции, над които да си блъска главата цял ден. Примерно.
Главният герой е момче - тийнейджър, който е в депресия. След поредния сън, в който се самоубива, той отива и сам постъпва в психиатрична клиника, за да не нарани себе си и най-вече семейството си. Там той среща куп хора - много от които с реални лечими или нелечими състояния и научава много неща - за тях, себе си, и най-вече реалността извън стените на заведението. 
В по-дълбок смисъл филма показва как в един момент, затворени в собствените си по-малки или по-големи проблеми, губим представа за общата картина на живота и за това, което имаме, и което най-често не оценяваме... Говори и за мечтите, и това, че сами трябва да ръководим живота си, но най-вече - да живеем, а не просто да съществуваме.

четвъртък, декември 08, 2011

Let it snow, let it snow, let it snow!


Най-после сняг тази година! <3 Колкото му се радвам, толкова и роптая, че след малко трябва да изляза де, но това е само между другото :D Дойде времето пак на коледните песни и коледното настроение, на подаръците, усмивките, гушките и всичко останало. Да, и мен вече ме обхвана то, няма как :D
Освен това, честит 8ми Декември колеги! Да си изкарате хубаво тази вечер и да ви/ни останат хубави спомени ^^

вторник, ноември 22, 2011

Я приду, мой Happy end


Сигурно има около милион начина някой да ти липсва. Може да не е бил никога до теб, но да имаш нужда от някой като него. Може и да е бил до теб за кратко, да ти е дал неща, които са оставили следи в теб и да си е тръгнал. Може и да е бил до теб за дълго време, но да е решил, че не му стигаш, че иска нещо повече от теб. Може да си е тръгнал по собствена воля или да си го отблъснал с нещо. А може да си е отишъл и да няма начин да се върне, дори и да иска по още милион причини...
Защо? Защо хората си тръгват по своя воля? Знаят ли изобщо какво искат, когато поемат по различен път от нашия? А ние знаем ли изобщо дали те са достойни да вървят с нас, да споделят бремето и радостите ни? Дали на нас не ни е по-добре без тях? А дали на тях не им е по-добре без нас? Болезнена мисъл, гадна и болезнена, егоистична до голяма степен. Хората сме си егоисти на моменти, искаме вечно някои да се интересува от нас, да имаме нечие внимание само за себе си. А когато го имаме, свикваме с него и изведнъж то, преди толкова бленувано, се оказва недостатъчно... Но пък заедно с това и не искаме да сме център на вниманието. Ето че пак не знаем какво искаме...
Май всичко се свежда до незнанието значи...
А не можем и да живеем нормално докато не спрем да искаме щастие и болка едновременно, които да ни карат да се чувстваме живи, двете неща са несъвместими. Имаме ли огромно щастие, искаме болка; имаме ли болка от някакъв вид искаме щастие...
А можем просто да се научим да се радваме на малките неща и да ценим хората до себе си докато са там, а не чак когато ги загубим.
Точно толкова простичко. Точно толкова.

неделя, ноември 20, 2011

В търсене на неуловимото...


Протягам ръка. Напред, някъде там. Очаквам да има нещо, около което пръстите ми да се затворят, нещо, което да ме издърпа или аз да издърпам. Да има нещо, което... Не знам.
Просто да го има. Да го имам може би. Да го имах... не бих го държала заключено, бих отпуснала пръсти и бих го гледала с усмивка и свито сърце как си отива, за да се върне. Евентуално. Да знам, че то ще се бои първо от мен, но после ще види, че може да ми има доверие, че няма да го нараня, че ще го пазя с цената на своето сърце.
Сърце...
Нечие сърце тупти някъде далеч... Дали е самотно? Дали е щастливо? Дали е нещастно, сломено, влюбено, свободно? Дали пък не тупти за мен? Или моето тупти за него? Вечната надежда... Чудно нещо е тя... Разумът твърди, че не бива да се вярва, но пустото сърце вместо него слуша нея... А тя, доверчивата, наивната, оптимистичната, го води към крах.
Удар, звук на стъкло и край. Вазата пада, думата-топка удря силно прозореца, живота излиза от равновесие и думите свършват. Остава само... нищо.
Едно голямо, празно нищо. И пак туптене. На парченцата - надежда и сърце; смесени в едно, за да се получи... нещо. Което да сплоти и да продължи. 
Напред. Нагоре. Към мечтите. Към новите надежди.
Да се протегне... Отново.
Да опита да хване отново това неуловимо нещо около което да сключи пръсти, да намери мастилото на живота в това така наречено, безумно, безкрайно бленувано щастие...

сряда, ноември 09, 2011

I only miss you when I'm breathing ♫


Ново постче с цитати, обединени от някаква тематика... 
Реших, че стария е твърде далече във времето, за да го търся всеки път, а и той е с по-различен смисъл... 
И така...:

"Нямам какво да кажа, защото когато няма любов, думите свършват. Страниците стават бели, мастилото на живота пресъхва...." ("Бяла като мляко, червена като кръв"; Алесандро д'Авеня)

"...Give you a kiss but I am dreamin'
These crazy thoughts are so deceivin'o/breathing.html ]
You are the drug I am feelin'
Paradise that I'm still seekin'
I'm still alive hope there's a reason'
Can't move my lips but my heart is screamin'I only miss you when I'm breathin'
Without your love, don't know how I survive
It's you, it's you just keepin' me alive..."
(Jason Deluro - Breathing)

"I'm a smart person; I just do stupid things" xD 

"I'm not a second option, you either choose me, or you lose me"

"Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш."
(Габриел Гарсия Маркес "Прощално писмо")

"I want to believe in it all again..music and art...fate and love, and I want to believe that I've made the right choices, and I'm still on the right path, and there's still time to fix some mistakes I've made....I guess I want hope..." (One Tree Hill)

"To be without you is like Facebook without friends, Myspace without bands, Youtube without music and Google with no results..."

"-Сещаш ли се, как чуваш песен и започваш да я слушаш отново и отново... и ти става нещо като саундтрак... докато не намериш някоя нова.
- Или докато не искаш да забравиш нещата, които ти напомня"
(Пейтън и Джейк, One Tree Hill)

"Да избягаш от любовта или сляпо да и се отдадеш? Кое от двете е по-малко разрушително?" ("Единадесет минути" Паолу Куелю)


*Великолепната картинка е правена от RoseRed*

вторник, ноември 08, 2011

И никой не разбра, отива си лятото, идва есента...

Отдавна си отиде лятото, за съжаление... не беше лошо лято всъщност. Не беше перфектно, но все пак се надявам на повече догодина. С идването на есента много неща се промениха, но това никога не ми е пречело да виждам красотата на нещата.... Enjoy... ♥










четвъртък, октомври 27, 2011

I just need you now

Ах толкова позитивен ден! ^^ Скоро нещо не ми се беше случвало :D 
Не знам, не знам... може да си има причина... ^^ 
Имах 15 минути преди лекциите (уау, бях подранила, да не повярва човек :D ) и реших да поснимам - който е казал, че София не е красив град е сбъркал жестоко (не че някога съм си го мислела това) и се отричам от такива личности :D ! <3
Ето няколко от по-сполучливите снимчици от сравнително топлия есенен ден :)







сряда, октомври 26, 2011

True story


"You love someone, you open yourself up to suffering. That's the sad truth. Maybe they'll break your heart; maybe you'll break their heart and never be able to look at yourself in the same way. Those are the risks. That's the burden.
Like wings, they have weight. We feel that weight on our backs, but they are a burden that lift us. Burdens that allow us to fly..."

неделя, октомври 16, 2011

Why? I'll tell you why ^^


"Booth: I lost my appetite because you made me think about all those people parading around pretending to be something they aren’t just so they could have crappy sex. 
Brennan: How do you know it’s crappy? 
Booth: Gotta be, Bones. Come on, it’s gotta be. 
Brennan: Why? 
Booth: Why? I’ll tell you why. Here we are, all of us, basically alone, separate creatures, just circling each other, all searching for that slightest hint of a real connection. Some look in the wrong places. Some — they just give up hope because, in their mind, they’re thinking, ‘Oh, there’s nobody out there for me,’ but all of us we keep trying over and over again. Why? Because every once in a while…every once in a while, two people meet and there’s that spark, and, yes, Bones, he’s handsome and she’s beautiful and maybe that’s all they see at first, but making love…making love…that’s when two people become one.
Brennan: It is scientifically impossible for two objects to occupy the same space.
Booth: Yeah, but what’s important is we try, and when we do it right, we get close.
Brennan: To what? Breaking the laws of physics?
Booth: Yeah, Bones — a miracle. Those people with their role-playing and their fetishes and their little sex games, it’s crappy sex, well, you know, at least compared to the real thing. 
Brennan: (staring at him, faintly smiling) You’re right. 
Booth: Yeah but... Hah... Wait a second, I just won the argument?"

събота, октомври 15, 2011

Only one

С една дума ме накара да се усмихна...
С една прегръдка ме успокои и ми върна щастието от студеното слънце в есенния ден...
С тях достигна като лъч светлина сърцето ми...


***

"А може ли някои път да си вземем тебешири и да рисуваме с тях?" - попита детето баба си на студената площадка. Сигурно не беше на повече от четири годинки. Погледнах го, спомняйки си с почуда как едно време всеки ден правехме това...

четвъртък, октомври 06, 2011

Когато всичко свърши...

Изобщо нямам намерение да пиша сълзливи постове. 
Така че хич и не ги чакайте. 
Най-малкото защото не съм такъв човек, а и не се чувствам точно така. 
Този пост... е като флаг, ознаменуващ началото на нещо ново на това мое съкровено място, което бях позарязала доста. Aбсолютно нов етап в живота ми като зрял човек и като доста по-изградена от преди личност.  Това е нещо като... сбогуване с миналото, но не съвсем, защото ще запазя част от него на едно много специално място - в сърцето си.
Вярвам, че каквото се случи е за добро. 
Вярвам, и че ще нещата ще се подобрят скоро. Най-малкото защото вярвам и съм силно момиче, което се изправя пред предизвикателствата и е готово за тях. А и да не е... е, всички се учим в движение в училището на живота.
Държа много да кажа, че не съжалявам за нищо. Вярна съм на принципа "Don't regret anything you do, 'cause in the end it makes you who you are" повече от всякога и за всичко. Може да не съм виждала и разбирала някои неща, вероятно са много, дребни и големи, но явно така е трябвало да бъде. Всичко ми е било от полза и е било опит. Във всяка насока и отношение. Помагало ми е и ще продължи да ми помага. Както и незаменимите ми приятели впрочем, тук е моментът да ги спомена си мисля, въпреки че те заслужават много много повече от просто няколко думи... Заслужават и имат много голяма част от сърцето ми, и те го знаят, въпреки че никога не бих могла да им го покажа достатъчно добре и да им се отплатя за всичките пъти, когато са били до мен по всякакви поводи... Обичам ви, наистина се надявам да го знаете.
И ще запомня само хубавите моменти - тези които е имало, и тези, които може би някога отново ще има, но по съвсем различен начин. Защото малко или повече предпочитам да се сещам за тях, вместо за проблемите. 
В настояще време мисля да се отдам на своите малко позабравени или пък точно обратното - горящи - страсти: музиката, пеенето, танците, фотографията, и писането. Е и ученето де, лекциите няма сами да се учат все пак... 
Така че... ще виждате честичко нещица тук. И ще го направя не защото не мога да направя нещо по-добро, а защото вярвам, че това ще е най-доброто за мен - да преследвам мечтите си и да намеря отново себе си и да продължа да се развивам. Малко или повече, когато някой си тръгне, той взима част от теб със себе си, нали. И макар нещата да не стоят точно по този начин... това е положението.
Винаги съм казвала, че планетата не спира да се върти заради никого, може би цитирайки леко Стивън Кинг. Лично аз не съм му от най-големите фенове, но за това съм съгласна. Събираш сили, ставаш и продължаваш. Не мисля така само заради него де. Би било малко глупаво да градя философията си на писател на хорър/фантастични романи все пак. Твърде лекомислено. Но аз се отплеснах... това, което исках да кажа дефакто, е следното, и с него ще завърша:
"You haven't seen the last of me" се пееше в една песен. 
Аз пък ще кажа "You haven't seen the best of me".
И последно вече наистина, точно в синхрон с предишният пост, по-точно снимката в него, заснета от един от най-скъпите ми хора, незаменимата ми приятелка Дали, без да е насочено към никого в частност, защото всеки, преминал през живота ни ни прави малко или повече бойци, Thanks for making me a fighter...

понеделник, октомври 03, 2011

Thanks for making me...

So thanks for making me a fighter!


Толкова много неща се случиха откакто за последно съм писала, че направо не е истина...
И ето ме, в навечерието на първия академичен ден... Принципно се моля да нямаме лекции още утре (по-точно днес, след полунощ е вече xD ). Не за друго, просто искам да се запиша на спорт още утре, а няма как да стане ако целия ден съм на лекции...
Както и да е де, ще навържа някак нещата, не е това важното. Важното е, че в последния един месец преодолях страха си и се пресегнах за една мечта. А досегът с нея ме направи безкрайно щастлива. И сега съм се вкопчила в нея и няма да я пусна <3

So thanks for making me a fighter... <3

петък, юли 22, 2011

Fast Five

And that's how we roll!
Ударна доза адреналин, безумна скорост, неповторим екшън! Това са думите, с които мога да опиша този касов хит.
По-бързи и яростни от всякога Вин Дизел и Пол Уокър под уникалната режисурата на Джъстин Лин се завръщат да вземат дъха ни в петата част от поредицата за Доминик Торедо и Браян О'Конър. Този път с участието на повечето звезди от предните части, както и на Дуейн Джонсън - Скалата. 
В четвърия филм оставихме Дом с присъда и пред спасяване от неговите хора. Е, петия започва точно от там - грандиозно бягство и нов, кротък живот в Бразилия, който обаче продължава кратко.
Бързи, безобразно скъпи коли, дързък план, влак и страхотни специални ефекти водят до завръзката на историята. А в един момент Доминик и О'Конър се оказват притиснати между два огъня - власт и корупция, в борба за оцеляване, в която вече не са замесени само двамата.
Каскади, завръзки и отмъщение и план по-дързък от всичко, с най-смелото изпълнение правено някога. Филм с неочакван край, който трябва да изчакате след изтичането на финалните надписи (доверете ми се, има нещо)!

четвъртък, юли 21, 2011

What dreams are made of





Sweet dreams are made of these...

Вчера ми зададоха няколко въпроса за мечтите. Всъщност не питаха мен като мен, ами героинята ми в един форум, в който сега след изпитите имах прекрасната възможност да се завърна. Но тъй като аз влагам невероятно много от себе си в повечето си герои отговорих повечето като реалното си "аз", а не виртуалното. 
Тези въпроси (и понеже изпитвам почти болезнена нужда да напиша нещо, каквото и да е) ме накараха да се замисля наистина за това какво искам. Оказа се малко по-объркано, отколкото съм очаквала, защото в един момент осъзнах как има неща, които желая, но които не вярвам, че ще се случат. Не става дума за непостижими неща, което е още по-фрапиращото. И това ако не е объркана дефиниция за мечти... не знам какво е просто. 
Може би просто ме е страх да се опитам да се протегна към тях, да достигна и докосна тези красиви звезди от страх да не ги загубя, знам ли. 
Въпреки това още по-странното е че обяснение има - просто балансирам между безнадежния оптимизъм и dreamer-ство и реализма. Което си е малко кофти, никога не се знае накъде ще се наклонят везните, right?
Странна история. Розови, прекрасни, въздушни и лесно разрушаващи се... май това са тези сънища. Обаче факт е че те ни крепят понякога. Дори и да падаме понякога, когато сме изградили цели предполагаеми реалности от тях... Затова и не трябва да спираме да мечтаем. Това ни амбицира, това ни кара да продължаваме напред. Simple as that.

сряда, юли 20, 2011

So little so late

Пак ме нямаше купчина време, знам. 
Не съм го правила съзнателно, но така или иначе... учебна дейност, какво да се прави. Сега всички изпити минаха, станаха някакви неща и с малко повече късмет след няколко дни ще съм вече горда студентка в СУ. Надявам се това да ме направи малко по-активна. 
Малко или повече съм горда с едното си постижение (поне с него) - като взема предвид глупостите които писах и субективността на оценяването на изпита... Май трябва да се радвам.





Ениуей. Това няма значение в случая. Мисълта ми е, че отново съм тук и по този повод ще пусна няколко снимчици от днес, един много хубав и свеж следобед ^^ Enjoy!

четвъртък, юни 16, 2011

Ммм

понеделник, май 30, 2011

Love.net

Ставаш. Включваш компютъра. Пощата, новините, фейсбук. И отново още поне няколко пъти през целия ден. Пристрастеност нали? Да си в крак с новостите, с приятелите си, с клюките. А има хора, за които това е начин на социален живот. Това творение на българското кино навлиза дълбоко точно в това измерение на нещата.
Love.net е една от най-новите български продукции, която засяга една доста наболяла и може би твърде омаловажавана тема за обществото - социалните мрежи. Режисиран от Илиян Джевелеков и с участието на предимно младото поколение актьори в киното ни, филма предоставя в сюжетната си линия възможност зрителя да се постави на мястото на героите на историята му. Като формат малко може би напомня на един небезизвестен коледен филм - всеки има връзка с някого и всички са свързани. В един момент се оказва и с нещо повече от просто роднински връзки, брак или приятелства.
Няма отделен главен персонаж, много са, като всеки един от тях е важен сам по себе си за историята чрез възприятията си за реалността и илюзията в мрежата. И за любовта. В абсолютно всичките и възможни измерения - сексуалната любов, братската любов, любовта от разстояние, любовта, погубена в разпадащ се брак, майчината любов...
Един филм за  сайтовете за запознанства, чувството за загуба, огорчението и сближаването, реалното и илюзията. Филм за любовта и начините да намериш другия до голяма степен без да загубиш себе си.

петък, май 27, 2011

Just for a little...



You say, ‘keep my head from going down’

Just for a little, just for a little 
Watch my feet float off the ground
Just for a little, just for a little
A little love if you can hear this sound
Oh just give me something
Something to believe in.

Parachute - Something to believe in <3

сряда, май 11, 2011

Will you make my dreams come true?


Will you make my dreams come true?
Watch me!

С много, много специални благодарности на Дали, без която крайният резултат на идеята ми  нямаше да се получи и наполовина толкова добре :* <3

петък, май 06, 2011

Стъкларят от Мурано

Мисля, че началото е подходящо да изкажа малко благодарности: на Рали, че откри пред мен тази невероятна и запленяваща книжка, и на Георги, който дойде с мен и изтърпя еуфорията ми около нея от момента, в който реших да си я взема.
В "Стъкларят от Мурано", писателката Марина Фиорато ни въвежда в един колкото познат, толкова и непознат свят. Две времена, две истории, преплетени в една.
Венеция, 1681 година. Времена на разкош сред венецианските първенци, времена, в които стъклото е по-скъпо от злато, а тайната е пазена с неподозирана жестокост. Тя е толкова важна, че майсторите стъклари са "заточени" на отделен остров от плаващия град на любовта с името Мурано, контролирани строго от Съвета на десетимата. Един от малкото, ползващи се с привилегии, е Корадо Манин. Но той има тайна, заради която е готов да пожертва огледалата и дори собствения си живот...
Нора Манин е модерна англичанка с доскоро хубав живот. Когато обаче той се срива с неподозирани темпове, тя се оказва насред останките от разбит брак и неизвестността. Тръгвайки по следите на миналото си, към Венеция, тя дори не подозира пред какво ще се изправи...
Роман, написан като изработката на най-финото стъкло, с описания, които пленяват читателя и го карат да препуска неусетно по страниците в търсене на истината зад тайните и бъдещето зад настоящето...!

Oh, it feels so right...





Knowin' I could love you for the rest of my life! ♥

Simple kind of magic... the once kids easy see and adults ignore







вторник, април 26, 2011