”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

неделя, ноември 20, 2011

В търсене на неуловимото...


Протягам ръка. Напред, някъде там. Очаквам да има нещо, около което пръстите ми да се затворят, нещо, което да ме издърпа или аз да издърпам. Да има нещо, което... Не знам.
Просто да го има. Да го имам може би. Да го имах... не бих го държала заключено, бих отпуснала пръсти и бих го гледала с усмивка и свито сърце как си отива, за да се върне. Евентуално. Да знам, че то ще се бои първо от мен, но после ще види, че може да ми има доверие, че няма да го нараня, че ще го пазя с цената на своето сърце.
Сърце...
Нечие сърце тупти някъде далеч... Дали е самотно? Дали е щастливо? Дали е нещастно, сломено, влюбено, свободно? Дали пък не тупти за мен? Или моето тупти за него? Вечната надежда... Чудно нещо е тя... Разумът твърди, че не бива да се вярва, но пустото сърце вместо него слуша нея... А тя, доверчивата, наивната, оптимистичната, го води към крах.
Удар, звук на стъкло и край. Вазата пада, думата-топка удря силно прозореца, живота излиза от равновесие и думите свършват. Остава само... нищо.
Едно голямо, празно нищо. И пак туптене. На парченцата - надежда и сърце; смесени в едно, за да се получи... нещо. Което да сплоти и да продължи. 
Напред. Нагоре. Към мечтите. Към новите надежди.
Да се протегне... Отново.
Да опита да хване отново това неуловимо нещо около което да сключи пръсти, да намери мастилото на живота в това така наречено, безумно, безкрайно бленувано щастие...

1 коментар:

  1. Невероятно е!Винаги съм ти казвала ,че пишеш пркерасно <3
    -Dally ^^

    ОтговорИзтриване