”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

вторник, ноември 22, 2011

Я приду, мой Happy end


Сигурно има около милион начина някой да ти липсва. Може да не е бил никога до теб, но да имаш нужда от някой като него. Може и да е бил до теб за кратко, да ти е дал неща, които са оставили следи в теб и да си е тръгнал. Може и да е бил до теб за дълго време, но да е решил, че не му стигаш, че иска нещо повече от теб. Може да си е тръгнал по собствена воля или да си го отблъснал с нещо. А може да си е отишъл и да няма начин да се върне, дори и да иска по още милион причини...
Защо? Защо хората си тръгват по своя воля? Знаят ли изобщо какво искат, когато поемат по различен път от нашия? А ние знаем ли изобщо дали те са достойни да вървят с нас, да споделят бремето и радостите ни? Дали на нас не ни е по-добре без тях? А дали на тях не им е по-добре без нас? Болезнена мисъл, гадна и болезнена, егоистична до голяма степен. Хората сме си егоисти на моменти, искаме вечно някои да се интересува от нас, да имаме нечие внимание само за себе си. А когато го имаме, свикваме с него и изведнъж то, преди толкова бленувано, се оказва недостатъчно... Но пък заедно с това и не искаме да сме център на вниманието. Ето че пак не знаем какво искаме...
Май всичко се свежда до незнанието значи...
А не можем и да живеем нормално докато не спрем да искаме щастие и болка едновременно, които да ни карат да се чувстваме живи, двете неща са несъвместими. Имаме ли огромно щастие, искаме болка; имаме ли болка от някакъв вид искаме щастие...
А можем просто да се научим да се радваме на малките неща и да ценим хората до себе си докато са там, а не чак когато ги загубим.
Точно толкова простичко. Точно толкова.

Няма коментари:

Публикуване на коментар