”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

неделя, декември 30, 2012

Разни равносметки, спомени, надежди

Дойде краят и на тази година и няма как да се мине без нещо написано, с което да я изпратя. И поне утре няма да имам време, а вероятно и желание да пиша, сега ще да е.

Точно преди година мисля с една приятелка седнахме в едно КФС и си направихме списък с новогодишни резолюции, които да се опитаме да изпълним пред идващата (тогава) 2012 година. Сега седя пред него и гледам какво точно съм направила и какво не и според него и си изготвям равносметката за тази година.

Цялостно 2012 беше прекрасна година. Не липсваха проблеми, но имаше и наистина разкошни, незабравими моменти. Ето един параграф за набелязаните тогава цели и успеха или неуспеха с тях:

Успях да изкарам успешно изпитите и на двете си изпитни сесии, въпреки че не успях да се  накарам да уча редовно нито втория, нито третия семестър. За сметка на това наистина пях много и постигнах много прогрес в това отношение, макар че съм далеч от истинската цел и това отново ще присъства в списъка за 2013та. Спрях да се влияя толкова много от мненията на останалите хора, дори и все още да не съм напълно независима от това. Мислех по-позитивно и по този начин помагах както на себе си, така и на хората около мен (поне така мисля и се надявам). Влюбих се отново и съм с човека, когото обичам. Не знам до каква степен съм поемала повече рискове, но знам, че най-важните в лично отношение са поети и страховете са преодолени. За сметка на това обаче не снимах достатъчно тази година, да не кажа никак, и не успях да променя хранителните си навици към по-здравословни, дори и да мислех за нещата, които ям понякога и затова тези цели остават за догодина. Намерих си стаж по специалността, който се разви много добре по мое мнение, но не достигна до сериозна работа (за която така или иначе не бях готова напълно, а и си беше нереалистична цел). Позволявах си да мечтая повече и да гоня мечтите си без значение колко далечни ми се струваха на моменти обаче, което някак си ми се струва доста важно. Пропусках желания в 00:00, 11:11 и 22:22, но бях по-упорита. Спрях да си губя времето толкова много във Фейсбук, но за сметка на това открих Тъмблър. Изглдах ОТХ до края на 4ти сезон, но се загубих напълно по Доктор Ху. Спрях да бъда толкова стеснителна, но не пишех толкова често и толкова качествени неща. Опитах се да бъда по-търпелива и да обръщам повече внимание на членовете на семейството си, но не знам до колко успях. Ходих повече на кино и театър, но все още не съм посетила нито една изложба. Отидох на море с компанията си, но се отчуждих от други хора, които ми бяха важни. Спортувах малко повече, но има много което да се желае. Пих повече чай, но спрях да сподям толкова много. Но четох и много книги и научих много от тях.

Не знам, в общ план 2012 беше добра година и силно се надявам 2013 да е още по-добра.
Загубихме велики актьори и изобщо творци. Имаше атентат. Земетресение. Кризи. Войни. Обама спечели още един мандат - надяваме се за добро. Открихме магистрали и закривахме предприятия. Хора гладуваха, а други забогатяваха. А някои останаха без домове за зимата. Имаше оставки, но имаше и своеволия. Горяха скандали, но и гори.
Иска ми се да си пожелая главно хората да се усмихват повече, да виждат повече красивите, малките и стойностни неща около себе си. Аз знам сама за себе си, че се старая. Иска ми се да имаме здраве, да не си усложняваме само живота си и да не оценяваме нещо чак когато сме на прага да го загубим или когато вече си е отишло безвъзвратно от нас. Иска ми се в още по-голям мащаб нещата да се оправят до толкова, че да не мисля за заминаване при първа възможност, но знам, че причините за всичко са комплексни и често са в омагьосан кръг.
Сега ще седна и ще напиша сама новогодишните си желания. Догодина ще кажа колко от тях са се осъществили, а до тогава... ще се чуваме/виждаме!

петък, декември 21, 2012

Постапокалиптична публикация

Бас ловя, че очаквате да си започна поста с нещо от рода на "Гледам през прозореца си. Атмосферата изгаря в пламъци, чакам кротичко с телефон в ръка заветните съобщения в социалните мрежи и смс-ите и пиша тези последни редове като наследство от последния миг на Земята и човечеството ако някой случайно някога открие начин да ги възстанови..." и т.н. и т.н. Ама няма. Не сме в епизод на Doctor Who (тъжничко като се замисли човек, но само ако си Доктора. Или настоящия му спътник.).

Да бе, знам, че света не свърши, най-малкото можех да се обзаложа на каквото искате, че независимо дали щяхме да поемем по Stairway to Heaven или Highway to Hell (което май е по-привлекателно, huh?), в крайната дестинация нямаше да има ток, а какво остава за wi-fi. Кастиел така и не каза дали в Рая са технологично в крак. Ето, Крипке може да вкара това в следващия си епизод на Свръхестествено.

НО все пак който има достатъчно сатименталност и ум в главата си щеше да се замисли за стойностните неща в живота, а не какви от тъпи-по-тъпи шеги да измисля днес. Съжалявам, ще се опитам да си нормализирам поведението и да продължа по по-цивилизован начин нататък, просто се надявам да ме разберете че ми е трудно да овладея сарказма и пренебрежението си. И така, спирам със сериалите и пристъпвам към истинската цел на писанията си....

Аз специално гледах с огромно пренебрежение на така наречените "предсказания" за Апокалипсиса тази година, а и всяка друга. Няма такова нещо като предвиждане на бъдещето. Има логика и причинно-следствени връзки, чрез които се стига до определени изводи или предположения в най-добрия случаи, но доколкото ми е известно няма начин за абсолютно сигурно предвиждане какво ще се случи утре, след пет или десет години. А и по-добре. Няма да ми е приятно да знам ако някой ден ще се разболея от смъртоносна нелечима болест (да чукам на дърво да не се случи разбира се), повярвайте ми. Нито (ще) имам способностите да намеря лек, нито ще си живея живота като хората знаейки нещо такова.

Днес в работата реално за първи път някъде преди 13 се замислих ако днес наистина беше последния ден на света какво щях да правя. На кого щях да се обадя. За какво щях да съжалявам. Такива неща, разбирате ли. И се замислих не защото щях да изпадна в паника "леле има още малко повече от 11 минути до предречения край на света, какво ще правя" ами просто чисто логически. Припявайки си Last night on Earth на Green Day във версия от мюзикъла American Idiot и между обажданията насам-натам в края на краищата реших, че такива слухове и апокалипсиси в голята си част имат за задача да ни накарат да преоценим живота си без да ни се случва задължително нещо лошо. Да кажем на хората около нас, дори и на шега, че ги ценим и обичаме и че оценяваме всичко, което са направили за нас. И може би да бъдем по-смели занапред и да намираме време за важните неща и любимите си занимания, повече време за себе си.

(Сега е моментът нещо някъде наистина да се случи и света да свърши просто за да ме опровергае и потвърди думите ми с еднаква сила. Но няма. Защото 21.12.2012 година колкото и да ни се искаше или да се надявахме да е нещо необичайно е просто последния работен петък преди празниците. Това го прави достатъчно необикновен. Весело изкарване на почивните дни от мен. Сега идва и Коледа, направете си равносметките, резолюциите и си живейте по-пълноценно живота. Мечтайте. Обичайте. Пишете. Пейте. Танцувайте. Живейте без да има слухове за Апокалипсиси, които да ви карат да го правите.)

сряда, декември 12, 2012

Поредно завръщане

Бих могла да пиша за книгите, изчетени през месеците ми на литературно затишие.
Бих могла да пиша за продукциите, изгледани през периода на липса на вдъхновение.
Бих могла да пиша и за десетките прекрасни песни, намерени и наизустени.

Само че не ми се пише за тези неща.
Дори не знам за какво точно ми се пише, просто че имам нужда да пиша - физическа, психическа, емоционална, всякаква.
Дори само тези простички редове ме отвличат от негативните ми мисли...

Само пеенето ме спасява и то когато не мисля.

А не е като нещо да не е наред. Напротив, дори по всички критерии нещата са повече от добре (да чукам на дърво) - прекрасен приятел, университета ми върви добре, пея, не на последно място току-що направих прекрасен кекс, който в комбинация с нутела е най-прекрасното нещо!

Този пост е абсолютно рандъм, но не мога да подредя мислите си тази вечер... затова ето няколко абстрактни фрази и признания:

Правиш ме щастлива
Не съм идеална
Най-невероятният добър човек
Най-добрата приятелка
Моята най-близка противоположност
Близост и дистанцираност едновременно
Пазаруването като ад
Празниците като носители на нерви и напрежение
Концерт - противоречие
Объркани мисли
Силно желание за писане, по-силно от самото ми същество
Музика и тесктове, сила в думи, сила в ноти, сила в страници, сила в мен
Сняг - единствено нещо на света способно да събуди
Следобед пълен с нежност
Вечер с кратка страст и твърде малко време за всичко, нужно да бъде изречено
Умора... неизвестно от какво
Страх от умората
Палитра от чувства или как ми отнема около 5 секунди да стигна от еуфория до апатия.

четвъртък, юли 19, 2012

Няма заглавие, защото няма думи...

От доста време не съм писала тук. Липса на време, липса на муза и желание, липса на желание и да съсипвам блога си с безмислените глупости, които пускам в tumblr-a си. Няма смисъл да пускам тях тук. Те са си за там.
Това, което ме подбуди да пиша, тук, сега, тази вечер, макар че отдавна бях решила да си легна с цел да не се успя сутринта за работа, е нещо до някаква степен... необичайно за мен. Е, поне ако закъснея, ще си е заслужавало.
Необичайно е цялостното ми гледане на телевизия тази вечер. Принципно разчитам повече на вестите, прочетени в интернет новинарските сайтове или списание "Тема", вестник "Капитал" спрямо отдавна установения факт, че някои от по-широко разпространените медии са толкова далеч от обективност колкото София е далеч от екологично чиста столица. Примерно.
Съвсем случайно телевизорът остана включен тази вечер вместо на National Geographic или Discovery на BTV. И ествествено, спрямо програмата, след късната новинарска емисия следва "Шоуто на Слави". След като се наслушах и нагледах на репортажи, показващи за едно и също, а именно, атентатът във Бургас вчера (който е много далеч е маловажен, напротив, има много важна част в следващите ми душевни излияния) и... неподготвените изказвания на някои личности от широкото публично пространство, бях готова почти веднага да превключа програмата или направо да изключа телевизора и да спя.
Обикновено "Шоуто на Слави" не ме грабва с абсолютно нищо, поне в последните пет години. Рядко се е появявало нещо в него, което да ме заинтригува. Не изключих телевизора защото реших да чуя все пак какво ще кажат двамата първи гости в предаването - политик, който уважавам (което отново е доста рядко срещано като идея при мен, а предполагам и болшинството останали граждани) и един от малкото журналисти в медииното пространство, които също уважавам, а именно, Соломон Паси и Иван Гарелов. Те, разбира се, бяха поканени в предаването за да обсъдят с известния водещ темата за атентата, който е прецедент в най-новата история на страната ни. Само по себе си изключително шокиращо, най-малкото защото сме свикнали със сигурността си като държава извън всякакви конфликтни зони и тези неща обикновено звучат далечно от нас, както и защото се случва в средата на процъфтяващия летен сезон, това събитие ни накара до някаква степен да се събудим и да осъзнаем, че наистина не сме извън света и че в края на краищата може би, само може би, няма да е лошо да вземем мерки срещу идеята че сме най-слабото звено в европейските организации, както потвърди и най-лошият според медиите доклад до момента от Европейския съюз, получен по-малко от 24 часа след трагедията.
От двамата гости успях да получа някакво адекватно мнение от хора-специалисти, които никога не са се страхували да изразят своята гледна точка и то тя да е добре подготвена и осведомена (препратка-сравнение отново към обикновено нехаещи за фактите личности, които се изказват неподготвени). Цялостното ми впечатление от тях от преди единствено беше затвърдено.
Най-силната част от предаването обаче безспорно беше гостуването на друг журналист, с когото аз поне до момента не бях запозната, но с изказването си и темата и проблемите, които повдигна, той определено ми направи изключително впечатление. Светослав Иванов говори по тема, която е изключително болезнена за нацията ни като цяло поради редица причини, главните от които по мое наблюдение, огорчение от мудността и нехайството на държавата и множеството случаи на измамници, корупция и изчезващи кой знае къде средства. Впечатляващ беше и краткият видеоклип, който той беше подготвил, в който исторически представяше най-богатите хора на 19ти век и техните дейности. Акцентираше се най-вече върху братята Евлоги и Христо Георгиеви, а по-късно и  Иван Гешов. Чрез кратко, но въпреки това изключително описание на дарителските им дейности, този репортаж ми навя много силни чувства на тъга.
И наистина, гледайки го, човек няма как да не усети горчивия вкус на разочарованието и тъгата  правейки сравнението между някогашните заможни граждани, които посвещават живота, а по-късно и благосъстоянието си за развитието главно на образованието и банковото дело. А след това преминаха и на идеята за днешното състояние на нещата и тъжната картинка на множеството деца, които умоляват за помощ от плакати, видео клипове и публикации. В една нормална държава това не би трябвало да се случва. В една нормална държава Ади нямаше да се налага да моли за стотинките ни от смс-и, за да може да живее.
Няма смисъл да повтарям думи, казвани и писани хиляди пъти от хора, които обикновено нямат друга работа освен да хулят държавата и управляващите в интернет пространството, седнали лениво в столовете си и без да помръдват мозъците си. Затова просто ще ви пожелая лека нощ и нека се замислим поне малко не толкова за нещата, каквито са, защото всички знаем какво са. Нека се замислим как да ги оправим. Нека не бъдем просто "щрауси непукисти" със заровени в горещия летен пясък глави.

четвъртък, май 24, 2012

I will burn in hell for this :D

Просто нямаше как да не го направя, беше по-силно от мен :D
Чух песента на Maroon 5 от "The hunger games" и просто нямаше абсолютно никакъв начин да не си поиграя след като направих връзката...

неделя, май 13, 2012

Always...

Искам да напиша like... милион неща! Милион прекрасни малки безценни мисли за днешния невероятен ден, но понеже е почти един след полунощ, ще ми се наложи да се въздържа и да пусна само нещо, което е толкова безкрайно добре написано, от сериал, който толкова много обичам, че просто няма как да не го споделя с вас <3

There is a universal truth we all have to face weather we want to or not. Everything eventually ends. As much as I’ve looked forward to this day, I’ve always disliked endings. The last day of summer, the final chapter of a great book, parting ways with a close friend. But endings are inevitable. Leaves fall, we close the book, you say goodbye. Today is one of those days for us. Today we say goodbye to everything that was familiar everything that was comfortable. We’re moving on. But just because we are leaving, and that hurts, there are some people who are so much a part of us they’ll be with us no matter what. They are our solid ground, our north star. And the small clear voices in our hearts that will be with us. Always.

("Castle" 4х23 "Always")

вторник, май 08, 2012

Music = life!

Music is my inspiration, my life's background, my hope, my wish, my dream, the thing I can express all my little emotions and all my silly problems with... <3
Music is life. It's my life. <3
It will never judge me, never leave me, never betray me... 

петък, май 04, 2012

One Tree Hill


"You ever wondered how much time it takes to change your life? The measure of time's enough to be life altering? Is is four years like high school? One year or eight week rock tour? Can your life change in a month or week or a single day? We're always in a hurry: to grow up, to go places, to get ahead. But when you're young... one hour can change everything." Lucas Scott, "One Tree Hill"

Когато започнах сериала... бях повече от предубедена. Отне доста време на няколко мои близки приятели - всъщност им отне години, за да ме накарат дори да се замисля за идеята да започна да го гледам. Виждате ли, обикновено не гледам драми, поне не такива. Като човек, който е прекарал по-голямата част от времето, отделено за сериали, в гледане на криминалета, почти презирах драмите и без особена мисъл ги слагах в графата "сапуки = губене на време". Само че най-накрая успяха да ме убедят да го загледам...
Резултатът е тоталното ми пристрастяване, за което свидетелства и този пост, от който не знам какво точно ще се получи, защото опасността да го ударя на философски разсъждения е доста сериозна, и то не за друго, ами заради уникалните цитати, с които е изпълнен сериала. И да, вероятно не откриват топлата вода или Америка с тях, но потавени в определен контекст доста от тях придобиват дълбоки значения.
Така или иначе, характерите, изградени достатъчно сложно, че да ме грабнат и да искам да следя неуморно развитието им, доста ми влязоха под кожата. Това, комбинирано с добрите умения пред камера на всички участващи актьори, някои от които познавам и от други продукции (да, точно за Чад Майкъл Мъри говоря xd чиито характер въпреки спойлерите от някои хора, кхъм, не ме е разочаровал до момента) допринесе за пристрастяването ми. Отделно, поне за момента (до средата на четвърти сезон съм), сюжетът не е твърде разводнен или претрупан и съм доволна от темповете на развитие на нещата.
Разбира се, има още доста време...
Няма да ви разказвам подробно сюжета, и без това едва ли има особено много хора като мен, които да не са гледали сериала и да не са наясно за какво става дума. Действието се развива в градче в Америка (каква изненада :D ), с, както бихме казали ние, китното, име Трий Хил. В него живеят нормални хора с нормални интереси и също толкова безинтересен наглед живот. Ако човек надникне малко по-внимателно през някои прозорец обаче, или в нечии дневник или албум със снимки, ще разбере, че човешките отношения на това иначе толкова приветливо място далеч не са лесни или прости... Ако можеха да говорят, къщите в Трий Хил щяха да разказват легенди за баскетболни звезди, изгрели и залязли в градчето, нещастни и богати или не чак толкова заможни, но щастливи хора. И ключа в сериала е към развитието им - на всички тях. Братята Лукас и Нейтън Скот, изключително спорния характер Брук Дейвис, добрата и мила Хейли Джеймс и нещастната Пейтън Сойер - всички те претърпяват множество промени в живота си. Някои от тях идват внезапно, като буря над мирните керемидени покриви на къщите, кафето на Карън или любимия музикален магазин на Пейтън. Други, идват по-бавно, като доверието, любовта, промяната в гледната точка към някого...
Ако трябва да съм абсолютно честна, бях казала, че ще го гледам само до края на четвърти сезон. Сега обаче, когато съм до средата му, не знам дали ще съм способна да се откъсна от характерите, към които толкова много се привързах за всичките тези епизоди. Отделно, не ми се иска да пропускам други невероятни цитати, изпълнени с вдъхновение и предаващи силни емоции. Всики от нас сто процента са срещали поне по един от тях някъде. Някои са се превърнали в клишета, а други са покрити със слой прах, забравени в хилядите ефирни минути. Но всички заслужават внимание.
Един от тях е дори тук, в този блог, от самия ден на създаването му и ми дава вдъхновение да продължа да поддържам това така важно място за мен ден след ден... 
И може би то някой ден ще изчезне или няма да има кой да го следи. Но това няма значение, защото ще знам, че всяка частичка от него е съдържала частичка от сърцето ми...

"Добрите момичета имат дневници. Лошите нямат време. Аз искам да живея живот, който ще запомня, дори и да не го опиша...." 
One Tree Hill

вторник, май 01, 2012

Happy hunger games and may the odds be ever in your favor!


Нappy hunger games and may the odds be ever in your favor!


Oкей, трябва да призная, че актрисата, която казваше тези така емблематични за книагата думи във филма, беше адски дразнеща. Е, трябва да призная също, и че в продукцията, режисирана от Гари Рос (Garry Ross), всичко беше изключително изпипано. Също толкова реално, имах доста съмнения за филма, идващи предимно от факта, че доста рядко напоследък успявам да си харесам нещо от програмата в кината, а още по-рядко се случва и да ме остави с хубави впечатления. Същото за съжаление важи и за книгите, които четях напоследък. Със съвсем малки изключения (тези на Ричард Касъл в частност) все не можех да си намеря нещо, което да ме хване и просто да не ме пусне до последната буква на последната дума на заветната страница.
С "Игрите на глада" обаче, нещата се развиха доста различно. Останах силно впечатлена както от лентата - включително актьорите и изпълнението на сцените, така и от книгата. Не разбирах какво толкова им харесва на хората в привидно поредната тийн-фантастика от типа на... не знам, не бих казала "Здрач", но някои от всички литературни "хитове" и "бестселъри" за възрастовата граница 13-20 (в която още влизам държа да подчертая :D ). Това продължи докато не се настаних на мекия стол в киното на мола един хубав четвъртък преди няколко седмици.
Лентата моментално ме пренесе в един бъдещ донякъде възможен свят. Действието се развива в държавата Панем - огромна територия разделена на дванадесет окръга разположени на територията на сегашната Северна Америка. Първите окръзи, разполобени най-близо до столицата - Капитол - са проспериращи и се радват на благоденствие през цялата година, докато по-отдалечените тънат в мизерия и хората ежедневно се борят със зъби и нокти за залъка хляб.
До тук добре. Но ето и драмата: в Панем веднъж годишно се провеждат така наречените Игри на глада. Въведени след ужасен бунт, възникнал преди години в Окръг 13 (вече отдавна изтрит от картата), тези "игри" с течение на времето са се превърнали в извратено риалити шоу, което богатите гледат за забавление, а бедните по принуда. Всяка година представители от Капитола обикалят и изтеглят по две имена, на едно момиче и на едно момче, които участват в игрите, биейки се до смърт с още двадесет и двама участника от останалите окръзи. Победителят взима всичко: слава, пари, името си в историята и най-вече, живота си. От момента, в който навършат определена възраст, децата пускат по веднъж годишно имената си за Игрите, а тези, които взимат допълнителни дажби и по повече.
Катнис Евърдийн е момиче като всички останали. Живее в Окръг 12 с майка си и малката си сестра Примроуз, където основно препитание е добирът на въглища от дълбоките мини. Ходи на училище, има най-добър приятел и... нарушава правилата, ловувайки, за да оцелява. Името и е пускано за Игрите повече от двадесет пъти, а за Прим това е едва първа година. Представете си ужасът им, когато изтеглят името на малкото момиче...
От там по-голямата част на книгата е изпълнена с изключително много динамика. Сюзън Колинс успява да създаде един изцяло нов свят в рамките на нашия собствен с независими, различни правила и човешки манталитет, в основата на който е оцеляването на всяка цена. Законите на природата са единствените правила в "Игрите на глада". Борба за собствения живот, хуманност и любовна история, препрелетени в уникално литературно изживяване, което ще ви накара да не пускате книгата до самия край и ще ви кара да тръпнете в очакване на втората книга от поредицата - "Възпламеняване"!

събота, април 28, 2012

Представи си...

14 Февруари 2012 г.

Представи си момиче под белия сняг...
Не, представи си преди това зима. Меки, студени парцали, които се сипят ден след ден над много страни - цял континент, затънал в големия снежен капан на лошото време.
Нека сега в ума ти изрисувам и един град, потънал в сивота. Тъмен асфалт, бледи еднотипни панели и изкаляни с киша коли. Ръмжене на мотори, нечути думи на някои изнервен шофьор. Все нищо ново - поредния нормален ден.
А представи си сега и сърца... червени, големи, малки, хартиени, плюшени, с мечета, на шоколади, балони. Един вторник, който за някои е просто следващия делник, за други най-романтичната дата, а за трети - повод за почерпка.
Сега се върни към момичето. Девойка, облечена в черно. За нея това е просто вторник, нищо по-особено от обикновено. Далеч от ума и са суетата, романтичния празник и алкохолното напрежение. Тя върви по заледените затрупани тротоари и както всички останали пази равновесие едва-едва. И също като тях бърза да се прибере на топло вкъщи.
Така, унесена в мисли, тя за малко да не забележи момчето, преминало пред нея с цигулка в ръка.
Цигулка, на чиито край виси завързано с червен конец хартиено сърце...
Времето спира, когато момчето влиза в книжарничката само на крачка в ляво и започва да свири. Мелодията е толкова нежна... толкова позната и едновременно с това толкова различна, изпълнена по нов начин, че светлокосото момиче спира пред стъклената витрина, през която сигурно десетки пъти е разглеждало новите заглавия на книги, когато е преминавало. Сега тя има ново очарование...
Жестът на момчето е толкова силен и неочакван, че продавачката се просълзява, а момичето отвън се усмихва. Студът го няма, значението на всичко останало е изчезнало и за няколко минути съществува единствено музиката...
После моментът отминава и всеки продължава по своя път - момичето към метрото и към заветния топъл апартамент. Момчето... кой знае накъде? Може би на път да зарадва още нечие работещо, самотно или разбито сърце на делника-празник...

Когато отново ще бъда малък


...бях сред тълпата хора, с които бях изкарала час и нещо в една зала и хем се чувствах сама сред непознатите, хем бях заедно с тях и знаех, че по един хубав начин не съм сама понеже бях споделила с тях един вече отишъл си момент на чисти откровения, прекрасни мисли и неподправени нескрити емоции от историята, която пиесата ни разказа и която съпреживяхме с актьорите... и светлините на уличните лампи замениха прожекторите, а въздухът на София замени задушната атмосфера в залата и моментът беше отминал, но... по един начин той остана да живее свои собствен живот във всеки от нас...


Много малко неща наистина могат да ме накарат да се почувствам по този начин, да ме докоснат толкова дълбоко и да ме карат да се смея и да плача едновременно, да ми е хубаво и тъжно без да мога да обясня бурята от чувства в сърцето си. Пиесата е "Когато отново ще бъда малък" представена от университетския театър Алма Алтер на Софийски университет "Св. Климент Охридски" - уникално талантливи хора, които страшно много уважавам по редица причини. Винаги ме завладяват, винаги си тръгвам от малката зала в Ректората с неподправена усмивка и позитивизъм и винаги научила по нещо ново за останалите, себе си и нечие творчество.


Няма да ви разказвам за пиесата. По-подробна информация и програма можете да намерите на сайта на @lma @lter theater laboratory.

събота, март 10, 2012

Comes love...

nothing can be done... ♫

събота, февруари 25, 2012

One day...

‎"I love you... so much! 
I just don't like you anymore..."
("One day")

сряда, февруари 22, 2012

Midnight in Paris

Midnight in Paris

Като всяко уважаващо себе си момиче и аз не пропуснах през този така любовен месец да изгледам нещо романтично. Въпреки, че филмът определено не е от типичните продукции, характерни както за това време на годината, така и за своеобразния празник, който мина преди седмица. Освен това, поводът да го изгледам изобщо не беше 14ти февруари. Всъщност, разбрах за него от приятел, когото бях загубила отдавна и който ме намери след много години. Което е едно от наистина хубавите неща, които ми се случиха напоследък. Всъщност, най-хубавото :) Тук е мястото да му благодаря за това, за упоритостта да ме намери и до голяма степен смелостта за решението да ме опознае отново след толкова много време :)

"Полунощ в Париж" до голяма степен е история за постиженията и преследването на целите, мечтите и щастието, както и за индвидуалността, уникалността. Относително нов филм (от 2011), някак си беше преминал между капките на филмовия ми списък за гледане. Критиците го определят като романтична комедия, но аз съм на мнение, че не е традиционната продукция от този жанр. 
Гил Пендър (Gil Pender, в ролята Оуен Уилсън) е сгоден писател-сценарист, който отива на почивка в Париж заедно с годеницата си и родителите и. Той работи по първият си самостоятелен роман: за човек, работещ в антикварен магазин. Гил остава запленен от Париж: историята на града, малките улички, колоритните кафенета и би искал да остане там. За разлика от него обаче, годеницата му, Инес, не обича френската столица за сметка на слънчевите плажове на Малибу. Тя е изключително красива, аристократична и... задушаваща. Затова една вечер Гил я оставя да се забавлява с приятелска двойка и тръгва на разходка из града. Тогава се качва и в старомодна кола точно в полунощ. Това решение го запознава с невероятни личности и му помага да намери себе си, вдъхновението си и да завърши романа си.
"Полунощ в Париж" е един от тези проекти, които определено не влизат в графата загуба на време, точно напротив. Изпълнен е с изключително много смисъл и води до сериозно замисляне за живота и начина, по който го живеем, както и за миналото: хубавите, но и лошите му черти; и настоящето, което сами градим...

Castle Quotes


Предишната публикация оригинално беше започната като пост с цитатчета от сериалчето, обаче нещо така и не се стигна до тях. А и мисля, че те заслужават собствен живот в отделна част от второто ми сърце (a.k.a. блогът ми). На вашето внимание, няколко цитата, които ме впечатлиха и мисля, че има смисъл да им отделите по няколко секунди <3

"Beckett: Why is it so important to you that I believe all this stuff about fates, psychics, and Santa Claus?
Castle: Because, if you don't even believe in the possibility of magic, you will never ever find it."
(Season 3, episode 2)

"Alexis: How do you know when you're in love?
....
Castle: How do you know when you're in love?
Beckett: All the songs make sense.
(Season 3, episode 4)

Castle: You think I should quit?
Martha: I think you should be honest with yourself about why you're doing this. You had written 22 novels before you met her and you didn't need to spend every day at the police station in order to finish them.
Castle: It's not about the books anymore.
...
Rick: The hell it isn't. I don't run around you just to annoy you, I don't write up murder scenes in the middle of the night to satisfy some morbid curiosity. If that's all this was I would have quit a long time ago. 
Kate: Then why do you keep coming back Rick?


(Season 3, episode 13)

Castle: Money doesn't change who you are, it just magnifies your personality.
(Season 3, episode 14)

Beckett: I wish that I had someone who could be there for me and I could be there for him and we could do it together.

(Season 3, episode 16)

Fallon: What I do is not who I am, it's just who I have to be.
...
Beckett: We are so programmed by fear.
(Season 3, episode 17)

Castle: Hurts like these take time to heal.
(Season 3, episode 20)

Castle: You know what I thought when I first met you? You were a mystery I was never going to solve.
(Season 3, episode 22)


Mike Royce: Putting the job ahead of your heart is a mistake.
(Season 3, episode 22)

Beckett: Poke you? I want to kiss you!
(Season 3, episode 22)

Mike Royce: Risking our hearts is why we're alive. The last thing you want to do is look back on your life and wonder, if only.
(Season 3, episode 22)



Castle:  Nothing is certain  and you could end something that might have worked, if you would only have given it a little more time. Life is a journey and there is no predicting the outcome. The things you can control are your choices and they'll define who you are. Focusing on the problem in front of you makes you miss the whole picture...
(Season 3, episode 22)

Castle: Relationships aren't math problems. You don't solve them by being practical.
(Season 3, episode 23)


Martha: For a man who makes his living working with words, you sure have a hard time finding them when they count.
(Season 3, episode 24)

Castle: They're going to kill you Kate, and if you don't care about that, please think about how that's going to affect the people who love you. You really want to put your dad through that? What about Josh?
Beckett: And what about you Rick?
Castle: Well of course I don't want anything to happen to you. I'm your partner, I'm your friend. 
Beckett: Is that what we are?
Castle: You know what? I don't know what we are. We kiss and then we never talk about it. We nearly die frozen in each others arms, but we never talk about it. So no, I got no clue what we are. I know I don't want to see you throw your life away.

(Season 3, episode 24)

Castle: Don't leave me, please. Stay with me. Ok. Kate, I love you. I Love you Kate.

(Season 3, episode 24)

Castle: I'm not going to lose her again...
(Season 4, episode 1)

To be continued... 

Castle

Имам си нова манийка :D Казва се "Castle" и... е сериал (естествено за мен :D ).


Няма да разказвам много от сюжета, поне не в момента, но е точно мой стил: криминале с невероятни актьори и нестандартна линия на развитие.


Ричард Касъл (Richard Castle), в кожата на когото влиза актьорът Нейтън Филън (Nathan Fillion), е известен писател на криминални романи. Историята в продукцията се заплита, когато в Ню Йорк започва поредица убийства, извършени по неговите описани местопресъпления. По случаите работи чаровната половинка от екипа на сериала: актрисата Стана Катич (Stana Katic) в ролята на детектив Кейтлин Бекет. Изключително умна, проницателна и настоятелна ( и не на последно място: невероятен фен на книгите на Касъл) разрешавайки случая, младата полицайка се оказва новата муза на писателя. "И благодарение на приятелството си с кмета", Касъл получава възможността да ходи по петите и и да разкрива убийствата в Ню Йорк с нея! Двамата изглеждат абсолютно несъвместими, но за голяма изненада както на Кейт, така и на останалата част от екипа, въпреки липсата на обучение, Рик се оказва доста полезен с на вид откачените си теории... 


И повече няма да ви кажа :D Способна съм да пиша още много, описвайки с безкрай суперлативи продукцията, но няма. Единствено ще кажа, че е една от най-добрите криминални поредици, които съм гледала - а това е наистина много, когато го казвам. 
С добре изградените си многопластови характери Кейт и Касъл са герои, които биха ви накарали да тръпнете от нетърпение за следващия епизод!

четвъртък, февруари 16, 2012

Без име, без думи...

Без глас, без думи, сърцето ми говори,
шепне разкази никому познати,
иска нещо, търси нещо
невидими лъчи, надежда...


Мелодията вече няма смисъл
загубила очарованието старо
Очите ми изчитат думи,
но в сърцето нищо не остава...


Шоколадът сам дори вкусът си е загубил
А сърцата вече не блестят в червено
Снегът на лунна светлина не е красив
А вятърът в косите ми пронизва


Не е това, което беше
Няма и да бъде
Не търся заместители, надежда
Не търся и загадка нова


Не търся и не обещавам,
Не вярвам, че ще бъде
Стени за първи път издигам,
Който е отвън, там и ще остане.


Пътят, казват, няма да е вечно пуст,
Няма да е вечно труден
Но с веднъж умрели, мечти, лъчи, надежди
Смисълът се губи...

сряда, януари 18, 2012

Love?


"Love? 
Love, love, love... 
What is it good for?
Absolutely nothing..."

понеделник, януари 02, 2012

Happy new year!

Еми, това е, приятели... Честита нова година!
2012 официално дойде преди два дни без някакви минути. Няма вече конфети и шампанско, както пеят Abba, няма вече вълнение. В общи линии... дойде новата година, утре е първият работен ден за нея и всичко вече си тече както винаги, само където ще бъркаме пак като пишем датата xD...
Нека 2012 бъде много успешна - далеч по-добра от 2011, и то във всяко едно отношение. Да донесе само здраве, щастие, късмет и поводи единствено за усмивки - никакви сълзи! (освен ако не са от щастие, тогава са позволени :D ). 
И нека късметите от питки и баници се изпълняват: в моя случаи стискам много палци за това, понеже съм доволна за първа година от него xD За първи път да не ми се падне ученето!


ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА!