”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

събота, април 28, 2012

Представи си...

14 Февруари 2012 г.

Представи си момиче под белия сняг...
Не, представи си преди това зима. Меки, студени парцали, които се сипят ден след ден над много страни - цял континент, затънал в големия снежен капан на лошото време.
Нека сега в ума ти изрисувам и един град, потънал в сивота. Тъмен асфалт, бледи еднотипни панели и изкаляни с киша коли. Ръмжене на мотори, нечути думи на някои изнервен шофьор. Все нищо ново - поредния нормален ден.
А представи си сега и сърца... червени, големи, малки, хартиени, плюшени, с мечета, на шоколади, балони. Един вторник, който за някои е просто следващия делник, за други най-романтичната дата, а за трети - повод за почерпка.
Сега се върни към момичето. Девойка, облечена в черно. За нея това е просто вторник, нищо по-особено от обикновено. Далеч от ума и са суетата, романтичния празник и алкохолното напрежение. Тя върви по заледените затрупани тротоари и както всички останали пази равновесие едва-едва. И също като тях бърза да се прибере на топло вкъщи.
Така, унесена в мисли, тя за малко да не забележи момчето, преминало пред нея с цигулка в ръка.
Цигулка, на чиито край виси завързано с червен конец хартиено сърце...
Времето спира, когато момчето влиза в книжарничката само на крачка в ляво и започва да свири. Мелодията е толкова нежна... толкова позната и едновременно с това толкова различна, изпълнена по нов начин, че светлокосото момиче спира пред стъклената витрина, през която сигурно десетки пъти е разглеждало новите заглавия на книги, когато е преминавало. Сега тя има ново очарование...
Жестът на момчето е толкова силен и неочакван, че продавачката се просълзява, а момичето отвън се усмихва. Студът го няма, значението на всичко останало е изчезнало и за няколко минути съществува единствено музиката...
После моментът отминава и всеки продължава по своя път - момичето към метрото и към заветния топъл апартамент. Момчето... кой знае накъде? Може би на път да зарадва още нечие работещо, самотно или разбито сърце на делника-празник...

Когато отново ще бъда малък


...бях сред тълпата хора, с които бях изкарала час и нещо в една зала и хем се чувствах сама сред непознатите, хем бях заедно с тях и знаех, че по един хубав начин не съм сама понеже бях споделила с тях един вече отишъл си момент на чисти откровения, прекрасни мисли и неподправени нескрити емоции от историята, която пиесата ни разказа и която съпреживяхме с актьорите... и светлините на уличните лампи замениха прожекторите, а въздухът на София замени задушната атмосфера в залата и моментът беше отминал, но... по един начин той остана да живее свои собствен живот във всеки от нас...


Много малко неща наистина могат да ме накарат да се почувствам по този начин, да ме докоснат толкова дълбоко и да ме карат да се смея и да плача едновременно, да ми е хубаво и тъжно без да мога да обясня бурята от чувства в сърцето си. Пиесата е "Когато отново ще бъда малък" представена от университетския театър Алма Алтер на Софийски университет "Св. Климент Охридски" - уникално талантливи хора, които страшно много уважавам по редица причини. Винаги ме завладяват, винаги си тръгвам от малката зала в Ректората с неподправена усмивка и позитивизъм и винаги научила по нещо ново за останалите, себе си и нечие творчество.


Няма да ви разказвам за пиесата. По-подробна информация и програма можете да намерите на сайта на @lma @lter theater laboratory.