”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

четвъртък, юли 19, 2012

Няма заглавие, защото няма думи...

От доста време не съм писала тук. Липса на време, липса на муза и желание, липса на желание и да съсипвам блога си с безмислените глупости, които пускам в tumblr-a си. Няма смисъл да пускам тях тук. Те са си за там.
Това, което ме подбуди да пиша, тук, сега, тази вечер, макар че отдавна бях решила да си легна с цел да не се успя сутринта за работа, е нещо до някаква степен... необичайно за мен. Е, поне ако закъснея, ще си е заслужавало.
Необичайно е цялостното ми гледане на телевизия тази вечер. Принципно разчитам повече на вестите, прочетени в интернет новинарските сайтове или списание "Тема", вестник "Капитал" спрямо отдавна установения факт, че някои от по-широко разпространените медии са толкова далеч от обективност колкото София е далеч от екологично чиста столица. Примерно.
Съвсем случайно телевизорът остана включен тази вечер вместо на National Geographic или Discovery на BTV. И ествествено, спрямо програмата, след късната новинарска емисия следва "Шоуто на Слави". След като се наслушах и нагледах на репортажи, показващи за едно и също, а именно, атентатът във Бургас вчера (който е много далеч е маловажен, напротив, има много важна част в следващите ми душевни излияния) и... неподготвените изказвания на някои личности от широкото публично пространство, бях готова почти веднага да превключа програмата или направо да изключа телевизора и да спя.
Обикновено "Шоуто на Слави" не ме грабва с абсолютно нищо, поне в последните пет години. Рядко се е появявало нещо в него, което да ме заинтригува. Не изключих телевизора защото реших да чуя все пак какво ще кажат двамата първи гости в предаването - политик, който уважавам (което отново е доста рядко срещано като идея при мен, а предполагам и болшинството останали граждани) и един от малкото журналисти в медииното пространство, които също уважавам, а именно, Соломон Паси и Иван Гарелов. Те, разбира се, бяха поканени в предаването за да обсъдят с известния водещ темата за атентата, който е прецедент в най-новата история на страната ни. Само по себе си изключително шокиращо, най-малкото защото сме свикнали със сигурността си като държава извън всякакви конфликтни зони и тези неща обикновено звучат далечно от нас, както и защото се случва в средата на процъфтяващия летен сезон, това събитие ни накара до някаква степен да се събудим и да осъзнаем, че наистина не сме извън света и че в края на краищата може би, само може би, няма да е лошо да вземем мерки срещу идеята че сме най-слабото звено в европейските организации, както потвърди и най-лошият според медиите доклад до момента от Европейския съюз, получен по-малко от 24 часа след трагедията.
От двамата гости успях да получа някакво адекватно мнение от хора-специалисти, които никога не са се страхували да изразят своята гледна точка и то тя да е добре подготвена и осведомена (препратка-сравнение отново към обикновено нехаещи за фактите личности, които се изказват неподготвени). Цялостното ми впечатление от тях от преди единствено беше затвърдено.
Най-силната част от предаването обаче безспорно беше гостуването на друг журналист, с когото аз поне до момента не бях запозната, но с изказването си и темата и проблемите, които повдигна, той определено ми направи изключително впечатление. Светослав Иванов говори по тема, която е изключително болезнена за нацията ни като цяло поради редица причини, главните от които по мое наблюдение, огорчение от мудността и нехайството на държавата и множеството случаи на измамници, корупция и изчезващи кой знае къде средства. Впечатляващ беше и краткият видеоклип, който той беше подготвил, в който исторически представяше най-богатите хора на 19ти век и техните дейности. Акцентираше се най-вече върху братята Евлоги и Христо Георгиеви, а по-късно и  Иван Гешов. Чрез кратко, но въпреки това изключително описание на дарителските им дейности, този репортаж ми навя много силни чувства на тъга.
И наистина, гледайки го, човек няма как да не усети горчивия вкус на разочарованието и тъгата  правейки сравнението между някогашните заможни граждани, които посвещават живота, а по-късно и благосъстоянието си за развитието главно на образованието и банковото дело. А след това преминаха и на идеята за днешното състояние на нещата и тъжната картинка на множеството деца, които умоляват за помощ от плакати, видео клипове и публикации. В една нормална държава това не би трябвало да се случва. В една нормална държава Ади нямаше да се налага да моли за стотинките ни от смс-и, за да може да живее.
Няма смисъл да повтарям думи, казвани и писани хиляди пъти от хора, които обикновено нямат друга работа освен да хулят държавата и управляващите в интернет пространството, седнали лениво в столовете си и без да помръдват мозъците си. Затова просто ще ви пожелая лека нощ и нека се замислим поне малко не толкова за нещата, каквито са, защото всички знаем какво са. Нека се замислим как да ги оправим. Нека не бъдем просто "щрауси непукисти" със заровени в горещия летен пясък глави.