”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

сряда, декември 31, 2014

Мисли на чернова

Не искам празните ти думи
Не искам в тишината да шептя
Да обяснявам аз излишно и да вярвам
Даже с пълно гърло да крещя

Мечтите ми не са за продан
Движещата сила на вселената ми са самите те
Осъзнайте го или пък си вървете
Не съм аз вече мъничко дете

Не виждам смисъл да живея
Без сънища, любов, мечти
Въздушните ми кули недопостроени
Не биха ме отказали дори

Страстта не е любов
А грешките не са непоправими
Не е лошо да си спомняме това
Във нощите безсънни с гневен шепот пълни

Where it belongs

The way you look at me is magic
The way it makes me feel is tragic
Life a hundred butterflies around me flutter
And as if there's noone else around

It scares me sometimes
I cannot lie
Because the person I am
you can see right through my eye

My soul has given you the grand permision
The golden key to all the rooms and hidden spots
You can enter, stay, and go just as you please
They say it's dangerous but somehow I'm at ease

The clocks are stopping
Their hands are twitching so uncharacteristically slow
On the contrary
My hand
In yours
Is warm and calm
Just where it belongs.

Unplayed love

There's this tune i play
in the nights i hardly sleep in
a melody of love that makes me feel you near
the notes are hardly music
but a feeling
a little light that only you and me can hear

The calmness when you sleep
It makes me tear up sometimes
And hope
For better or for worse
That you will always be my life

And when I need you
You're always there
With your open arms to catch me when I fall
When the dreams I'm reaching for decide to turn to dust
And put me back down on the ground

Day and night I play this tune
I only hope it overcomes the noise between us both
So you can hear all my love

The sound of down on my window pane romanticises all these words
But there's nothing like your kiss to send me peacefully between the space and earth.

понеделник, декември 15, 2014

Ще се изгубя

Денят минава бавно
Пак закъснявам
Автобуси, хаос, безкрайни приказки 
и думи, излети върху виртуални листи

Кафе или пък две
И хапване на крак
Накрая - път към вкъщи
Отчайващо звучи, нали?

Но там ще ме посрещнеш ти
В отворените ти прегръдки ще се сгуша
Топлите ти устни ще ме стопят
И ще се изгубя
В 
Теб

четвъртък, декември 04, 2014

Неозаглавено

Ще дойде вечер
Във която тихичко ще плача
За всичките загубени
Отхвърлени
Погубени 
Мечти

Неизживени дни и спомени безкрайни
За това, което можело е някога да бъде
За текстовете неизписани
За думите недоизказани
За книгите недопрочетени
За минутите, изтекли във безкрая

Ще ти призная малка тайна
Молекулите във мен горят
Не спират
Тичат постоянно
От кожата ми искат те да излетят

Усещам, че живота си пропускам
Че бавя се
Или пък бързам
Но ще дойде вечер

Ще дойде вечер, във която ще се чувствам жива
Ще живея без да мисля
И ще пея без да зная
Дали ще ме запомни някой или не в безкрая

сряда, декември 03, 2014

Говори ми

Говори ми,
Говори ми, колкото да не заспя
Или пък напротив, Приспи ме ти със нежни думи От душа ми говори Позволи сърцето думите да не спести
Говори ми Нека времето да спре Нека птиците да секнат песента си От звуци на речта проникновени заглушена Нека слънцето напук да спре да грее и залязва Нека сам светът да ни благослови
Защото ние носим в себе си едно едничко едно-едничко, а пък всъщност - всичко Кому е нужен раят на земята щом две души преплитат думите си в тъмнината Кому е нужна многословност Когато думи две извършват чудото на чудесата?

четвъртък, ноември 27, 2014

Неопределености за бъдещето в ноемврийска вечер

Отиваш си а аз съм тук
притиснала съм спомена за теб
до сърцето си
със двете си ръце
и стискам те
и не мога да ти дам да минеш през прахта
и другаде да търсиш любовта

Ядосан си
и аз така
но нека стаите не потъват в тишина
и счупеното даже да личи
вярвам аз че болката ще заличим

Ала вървиш и продължаваш
Не обръщаш и за миг глава
Безмълвно стойката ти ми крещи
Нали това мечтаеше, нали заради бъдещето ни погуби точно ти

На любов
Като и на война
Но отстъпвам победена
и остава само тишина

понеделник, ноември 24, 2014

Една история за сивота и лъчи светлина в сивите есенни дни

“Дисбаланс е да си нещастен. Дисбаланс е да си щастлив. Балансът е някъде просто да си.”
Захари Карабашлиев, 18% Сиво

Преди да започна с официалната тема на публикацията, ще ви потормозя с малко размисли и страсти.

Ако този блог беше котка, вече щеше да е изразходил всичките си девет живота.

За кой ли път се връщам, за кой ли път се заричам, че този път ще остана.

Вече не обещавам, обаче. Забързаното, лудо, ежедневие и безброите ангажименти постоянно ми напомнят, че не трябва да го правя. Сега съм тук за малко - за да запозная тези то вас, които все още са тук, с рядко впечатляваща книга, с която имах удоволствието да се запозная, да погаля през цифтовите кодове на екрана на четеца и телефона си и да погълна между кафетата, автобусите и спирките на метрото между Младост 1 и Константин Величков. Пък дали ще остана - ще поживеем, ще видим. Надявам се.

А сега по темата.

18% сиво...

За тези от вас, които не знаят, иде реч за едноименната книга на българския автор Захари Карабашлиев.

Честно казано, малко ми е трудно да започна. Рядко ми се случва да не мога да дефинирам мислите си относно книгите, които чета.

За мен това издание беше първата творба на този автор, с която се сблъсках. Абсолютно буквално. Челен сблъсък, който ме остави без дъх и в абсолютен транс, особено в един определен момент, за който знаят тези от вас, прочели вече книгата. Не знаех какво да очаквам, но трябва да кажа, че останах в по-голямата си част приятно изненадана.

Силно впечатление ми направи стила на писане. Сама за себе си го определям просто като "различен" - различен от обичайното повествование, различен от типичния праволинеен разказ. Множеството ретроспекции, често пъти правени една през друга, ме накараха да следя с голям интерес развитието на историята. За тези от вас, които не знаят - обожавам ретроспекциите и в собствените си авторски текстове също не ги пестя. Ще бъда честна - имаше няколко момента, в които бях на ръба да се откажа от дочитането на книгата заради случките в нея и начинът, по който бяха описани, граничещ почти с непристойност и вулгарност, но любопитството ми надделяваше всеки път. Както когато преминаваш покрай сцена на бедствие или катастрофа - искаш да извърнеш очи, но не можеш.

Сюжетът накратко: Главният герой е българин, живеещ и изкарващ прехраната си в днешна Америка. С течение на историята той разказва за голяма част от живота си в родината и как се стига до там да замине заедно с приятелката си (по-късно съпруга) - Стела. Историята преплита нови и стари познанства, много алкохол, много мили път през целия континент, много изкуство и още повече изщракана фотографска лента, която колкото ни връща в миналото и ни навява носталгия, толкова и ни дава възможност да открехнем вратичката в себе си за онова първичното, човешкото, което всеки от нас таи в себе си, но вече позволява да излезе само в моменти, в които контролът над реалността ни се изплъзва. А най-интересното е, че заедно с цялата тази палитра, този роман е и разказ за развитие, губене, откриване, отново загуба и най-накрая намиране на частици от себе си по пътя - дългия път на живота и неговите върхове и спадове.

Някои обичат да четат за нюанси, други за проценти, но в края на краищата, по време на залеза на деня и началото на нощта, в онзи магически момент на здрач, най-важното е да определим точната причина за това, което води живота ни, да го хванем здраво в ръце и да не забравяме, че не сме господар на времето, но поне отчасти можем да насочваме обстоятелствата.


сряда, април 16, 2014

Прости

(на баща ми)

Никога не съм те виняла за грешки допускани
не съм ги и виждала като такива дори
живота по начинът най-добър да живееш опитваш
не си ти виновен че съдбата друго крои
 
за вратите затръшнати - съжалявам
за думите груби - моля прости
дори и за миг във ума профучали
болезнени те си остават, уви

Прости за времето кратко
минута, пет, десет в деня - за прегръдка недостойни дори
и за времето малко в края на седмицата работна  
прости ми ти, моля, прости

За раздразнението - съжалявам
търпението не е благодетел за мене уви
за любовта рядко показана - съжалявам!
Нерядко приемам за даденост че си родител мой ти

Прости за вечерите, изядени тихо и бързо
на две три хапки, а после - довиждане - сън
не мога - все някой ме чака
домашно, приятел, писателски звън

През екрана сребърен повече изразявам 
отколкото в разговор с теб вечерта
сълзите, смеха, радостта си тъй рядко показвам
копнееш ти може би да ги видиш в очите на своята дъщеря

Не разбрах кога времето мина
сега пред екрана тихо и тъжно седя
сълзи текат от очите солено
но трудно е стъпките до теб да извървя

И всеки във своята стая
затворен във своите си грижи тъжи
сърцата се свиват, въздишките бродят
във коридорите тъмни и между тези така неми стени