”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

понеделник, ноември 24, 2014

Една история за сивота и лъчи светлина в сивите есенни дни

“Дисбаланс е да си нещастен. Дисбаланс е да си щастлив. Балансът е някъде просто да си.”
Захари Карабашлиев, 18% Сиво

Преди да започна с официалната тема на публикацията, ще ви потормозя с малко размисли и страсти.

Ако този блог беше котка, вече щеше да е изразходил всичките си девет живота.

За кой ли път се връщам, за кой ли път се заричам, че този път ще остана.

Вече не обещавам, обаче. Забързаното, лудо, ежедневие и безброите ангажименти постоянно ми напомнят, че не трябва да го правя. Сега съм тук за малко - за да запозная тези то вас, които все още са тук, с рядко впечатляваща книга, с която имах удоволствието да се запозная, да погаля през цифтовите кодове на екрана на четеца и телефона си и да погълна между кафетата, автобусите и спирките на метрото между Младост 1 и Константин Величков. Пък дали ще остана - ще поживеем, ще видим. Надявам се.

А сега по темата.

18% сиво...

За тези от вас, които не знаят, иде реч за едноименната книга на българския автор Захари Карабашлиев.

Честно казано, малко ми е трудно да започна. Рядко ми се случва да не мога да дефинирам мислите си относно книгите, които чета.

За мен това издание беше първата творба на този автор, с която се сблъсках. Абсолютно буквално. Челен сблъсък, който ме остави без дъх и в абсолютен транс, особено в един определен момент, за който знаят тези от вас, прочели вече книгата. Не знаех какво да очаквам, но трябва да кажа, че останах в по-голямата си част приятно изненадана.

Силно впечатление ми направи стила на писане. Сама за себе си го определям просто като "различен" - различен от обичайното повествование, различен от типичния праволинеен разказ. Множеството ретроспекции, често пъти правени една през друга, ме накараха да следя с голям интерес развитието на историята. За тези от вас, които не знаят - обожавам ретроспекциите и в собствените си авторски текстове също не ги пестя. Ще бъда честна - имаше няколко момента, в които бях на ръба да се откажа от дочитането на книгата заради случките в нея и начинът, по който бяха описани, граничещ почти с непристойност и вулгарност, но любопитството ми надделяваше всеки път. Както когато преминаваш покрай сцена на бедствие или катастрофа - искаш да извърнеш очи, но не можеш.

Сюжетът накратко: Главният герой е българин, живеещ и изкарващ прехраната си в днешна Америка. С течение на историята той разказва за голяма част от живота си в родината и как се стига до там да замине заедно с приятелката си (по-късно съпруга) - Стела. Историята преплита нови и стари познанства, много алкохол, много мили път през целия континент, много изкуство и още повече изщракана фотографска лента, която колкото ни връща в миналото и ни навява носталгия, толкова и ни дава възможност да открехнем вратичката в себе си за онова първичното, човешкото, което всеки от нас таи в себе си, но вече позволява да излезе само в моменти, в които контролът над реалността ни се изплъзва. А най-интересното е, че заедно с цялата тази палитра, този роман е и разказ за развитие, губене, откриване, отново загуба и най-накрая намиране на частици от себе си по пътя - дългия път на живота и неговите върхове и спадове.

Някои обичат да четат за нюанси, други за проценти, но в края на краищата, по време на залеза на деня и началото на нощта, в онзи магически момент на здрач, най-важното е да определим точната причина за това, което води живота ни, да го хванем здраво в ръце и да не забравяме, че не сме господар на времето, но поне отчасти можем да насочваме обстоятелствата.


Няма коментари:

Публикуване на коментар