”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

четвъртък, март 26, 2015

Набързо и работно

Не, не чакай, не отлагай,
дори и да е страшно,
във дълбокото скочи
под бурните вълни и леден вятър
твоето утре крие сбъднати мечти

неделя, март 22, 2015

Смисъл. Заблуда. Съдба

От толкова време се питам
Или ли смисъл
Или заблуда е всичко това
Нанякъде тичаме
Губим се като слепци в тишина

Кога ще се спрем
Да погубваме тази наша тъй ценна съдба
Луди ли сме всички
или оставяме само шапкарят да ни убеждава в това

Чаят си бавно отпиваме
А кафето си пием все на крака
Във водовъртежът на дните се гмуркаме
А вечер с мислите си не смеем да останеме в самота

Ех, кога го докарахме до толкова приказки
Убива ни реалността...
Убива ни тази безкрайна
безбрежна
неизбежна
всеобхватна
тъга

Водопад от думи

В измислен свят живеем
В който сякаш няма място за сълзи
Я се стягай
Чакай малко
Кой си ти, че да рушиш моите мечти?

Вървиш по сиви улици
Изпълнени с усмивки и сълзи
Объркваме любезност с флирт
И смеем се през сълзи от векове почти

От колко време е така
Дори не знам какво е вече всичкото това
Един до друг вървим но дали пътят е един
Дали един от друг не бягаме навместо тва

От колко време е така,
От колко много време живеем в тази крехка суета
Крачим по стъкло от чувства и преплетена, измислена съдба

Защо бе, Боже, шепнат вече даже мънички деца
И никой не ни вижда
И всекиго нехае
Кога превърнахме се в скотове с окови молове железни
Бетонно ежедневие и думи тъй нечестни

Понякога съм бясна аз на всичкото това
На ръба, до който сме докарани
И тази светска глупост и безкрайна суета

Но ето ни отново във началото на стиха
Надежда има пак
Но пак се питам, неуморно, всеки ден и всеки час...

От колко време е така,
От колко време ний живеем във такава суета
Ще я преборим ли? Ще я надвием ли?
Изглежда няма да съм тук да разбера.


Бездна от емоции

На ръба стоя
Пред мен царува тишина
Поемам въздух бавно и ритмично
Сърцето бие, бие, бие и изкача от гръдта
Бездната поглежда в мен
А аз във нея виждам само самота
Мелодията тръгва
Но надеждата остава
Сякаш до последно приятелка добра
Започвам да се моля
Тихичка молитва лекичко шептя
Под формата на ноти тя полита
И издига се във нежна синева
Пръстите ми тихичко помръдват
Обгръщат микрофона сив
Но той отдавна не е просто средство
Оръжие оказва се във миг
И гласът започва да се лее
А бездната изпълва се с лица
Поемам въздух и издишам красота

Drabbles about hope

take a step
take a bow
the stage is awaiting
i'm breathing in now

my fingers wrap around the mic
my mouth is suddenly dry
the music is starting
what now?

fear, don't grab me
destiny, await my glow
the song that i'm singing
will be remembered i know

there is hope all around me
even in some indifferent eyes
but if i'm me i can show you
the light that shines in my soul

the words flow so smoothly
and there i am - doing it now
the music and i become one
can you believe it? I can.

Fear

i can do so much more
So much beter
but why does this fear
paralize all my limbs

the glory awaits me
as soon as i try
the path that awaits me
will be covered in light

don't tell me i'm good
I know i can do better
the masterpiece i can be
you can't even imagine

i'm destined for greatness
don't look me like that
we both now i can do it
not only in words but in fact

now i'm getting past my fear
my mouth is suddenly dry
don't doubt it, my dear
i'll do it - don't tell me goodbye