”Добрите момичета си имат дневници. Лошите момичета нямат време. Аз просто искам да живея живот, който ще запомня. Дори и да не го опиша.”

Оne Тree Hill

петък, ноември 20, 2015

Вярваш ли в съдбата

Неведоми са пътищата на съдбата,
Днес срещат ни с един, а утре с друг.
Лутаме се в тишината,
Лутаме се сякаш все на пук.
Кой ни срещна с теб преди години?
Съдба ли, съвпадение ли, карти звездни?
А може би приятелска ръка?
Мълчат проклетите - не дават своите тайни, скътани във вечността.

Но за секунди обръщат се нещата
Днес сме тук, а утре - всеки в своя кът;
Парчетата неразличими от сърцата ще обягрят този кръстопът,
Със сълзи в душата пак ще търсим - ала поотделно, своя собствен път.

За живота, вселената и няколко други важни неща

Откъде да започна...?

Може би от там, че това ще е най-трудното за формулиране нещо, което съм писала вероятно през целия си съзнателен живот до момента.

И докато пръстите ми висят леко неуверено, което рядко им се случва, на сантиметър и половина - два над черните клавиши на клавиатурата, мисля, че е по-добре да кажа за какво ще става въпрос в тази публикация.

Първо указание: за книга.

Второ указание: издание на български автор.

Трето указание: спорт.

И ако съвсем съм ви объркала, не се притеснявайте - след малко всичко ще ви стане ясно!

Понякога, когато се запознаеш с някого, веднага осъзнаваш, че този човек е невероятен в много отношения и ще те вдъхнови, ще те отчайва, защото не си като него, и ще те кара да се усмихваш и да вярваш в себе си съзнателно или не и да се стремиш поне мъничко да бъдеш толкова прекрасен човек. През последната година познавах такъв човек, който ми помогна много да израстна в ужасно много отношения, включително и споделяйки с мен едно съкровище на съвременната българска литература - книгата, предмет на тази публикация.

Пригответе се за изненада!

Първо указание: книгата.

Изданието е "Кривата на щастието: За спорта, Вселената и всичко останало".

Ако заглавието ви звучи познато, но не сте се заинтересували до момент от него - поправете тази грешка, дори и да не сте спортна натура и въобще да не ви минава през ума да имате спорт за хоби или начин на живот даже и насън. Повярвайте ми, точно аз ви го казвам - през живота си не съм проявявала повече интерес от това да противореча умишлено на свои близки и да заемам позицията на противниковия отбор само, за да има от онова сладко напрежение в стаята.

Книгата събира малко повече от 70 уникални истории, за които ще ви разкажа след съвсем мъничко.

Второ указание: авторът.

Когато за първи път чух името му - Иво Иванов, то не ми говореше нищо. И нормално - не чета вестници, не бях чувала за статиите и книгата му, чието официално представяне тепърва предстоеше. Интересът ми бе събуден главно от вълнението, което успях неволно да доловя в думите на двама човека, които много уважавам и които последната година, както вече споменах, играят голяма роля в професионалното ми и личностно израстване. Впрочем, и тази книга има голяма заслуга за това, но до тук за моите вътрешни мисли и свят.

Иво Иванов е българин, журналист, и от това, което успях да прочета за него в мрежата и да доловя от думите му, излети на хартия, невероятен човек. Живее и пише в Америка. Пише за спорт. Да, правилно прочетохте - спорт. Историите му са реално, понякога болезнено истински, но най-важното - истински човешки, а скритият им смисъл... Е, нека да кажем, че понякога ви изненадва и докосва по толкова непредвидим начин, че не е препоръчително да ги четете преди лягане или пък в градския транспорт (грешка, която направих аз).

Трето указание: спорт.

Кое е първото нещо, което изниква в главата ви, когато си помислите за спорт?

Честно, не си спомням какво съм си мислела аз, преди да прочета тази книга. Сега първата ми асоциация е "дисциплина", следвана със съвсем малка разлика във времето от "отдаденост" и "мотивация" - все думички, които движат всеки човек, който иска да постигне или е постигнал нещо, което поне сам за себе си да счита за значимо в живота, нали?

В тази част от публикацията ще говоря за историите.

Първо - няма две подобни, да не говорим за еднакви по структура и заряд, статии. Героите във всички тях са реални - независимо дали авторът предава събитията и това, което му е повлияло от тях, или той е пряко свързан и участва в историята.

Има изключително разнообразие на теми, типове герои и съдби. Има изключителна емоция. И никога, никога не разочароват.

Така че, ако търсите различно четиво, такова, което да ви разтърси... посегнете към тази книга и повече никога няма да я изпуснете от полезрението си. Ще се връщате към нея и историите ѝ отново и отново, а тя ще е там точно тогава, когато имате нужда от нея.



четвъртък, март 26, 2015

Набързо и работно

Не, не чакай, не отлагай,
дори и да е страшно,
във дълбокото скочи
под бурните вълни и леден вятър
твоето утре крие сбъднати мечти

неделя, март 22, 2015

Смисъл. Заблуда. Съдба

От толкова време се питам
Или ли смисъл
Или заблуда е всичко това
Нанякъде тичаме
Губим се като слепци в тишина

Кога ще се спрем
Да погубваме тази наша тъй ценна съдба
Луди ли сме всички
или оставяме само шапкарят да ни убеждава в това

Чаят си бавно отпиваме
А кафето си пием все на крака
Във водовъртежът на дните се гмуркаме
А вечер с мислите си не смеем да останеме в самота

Ех, кога го докарахме до толкова приказки
Убива ни реалността...
Убива ни тази безкрайна
безбрежна
неизбежна
всеобхватна
тъга

Водопад от думи

В измислен свят живеем
В който сякаш няма място за сълзи
Я се стягай
Чакай малко
Кой си ти, че да рушиш моите мечти?

Вървиш по сиви улици
Изпълнени с усмивки и сълзи
Объркваме любезност с флирт
И смеем се през сълзи от векове почти

От колко време е така
Дори не знам какво е вече всичкото това
Един до друг вървим но дали пътят е един
Дали един от друг не бягаме навместо тва

От колко време е така,
От колко много време живеем в тази крехка суета
Крачим по стъкло от чувства и преплетена, измислена съдба

Защо бе, Боже, шепнат вече даже мънички деца
И никой не ни вижда
И всекиго нехае
Кога превърнахме се в скотове с окови молове железни
Бетонно ежедневие и думи тъй нечестни

Понякога съм бясна аз на всичкото това
На ръба, до който сме докарани
И тази светска глупост и безкрайна суета

Но ето ни отново във началото на стиха
Надежда има пак
Но пак се питам, неуморно, всеки ден и всеки час...

От колко време е така,
От колко време ний живеем във такава суета
Ще я преборим ли? Ще я надвием ли?
Изглежда няма да съм тук да разбера.


Бездна от емоции

На ръба стоя
Пред мен царува тишина
Поемам въздух бавно и ритмично
Сърцето бие, бие, бие и изкача от гръдта
Бездната поглежда в мен
А аз във нея виждам само самота
Мелодията тръгва
Но надеждата остава
Сякаш до последно приятелка добра
Започвам да се моля
Тихичка молитва лекичко шептя
Под формата на ноти тя полита
И издига се във нежна синева
Пръстите ми тихичко помръдват
Обгръщат микрофона сив
Но той отдавна не е просто средство
Оръжие оказва се във миг
И гласът започва да се лее
А бездната изпълва се с лица
Поемам въздух и издишам красота

Drabbles about hope

take a step
take a bow
the stage is awaiting
i'm breathing in now

my fingers wrap around the mic
my mouth is suddenly dry
the music is starting
what now?

fear, don't grab me
destiny, await my glow
the song that i'm singing
will be remembered i know

there is hope all around me
even in some indifferent eyes
but if i'm me i can show you
the light that shines in my soul

the words flow so smoothly
and there i am - doing it now
the music and i become one
can you believe it? I can.